Някога студент звучеше като надежда


oco

Някога, не толкова отдавна. По мое време. В началото на  90-те години. Времената бяха размирни, комунистите подли, а народът наивен.  Тогава да си студент беше истински адреналин. Кръстосвахме улици в протестни шествия, пълнехме площади, плетяхме  човешки вериги около Народното събрание и окупирахме университета.

Тогава ние бяхме припознатата надеждата на България. И имахме всичко. Академичен съвет, който ни подкрепяше и преподаватели, които вървяха заедно с нас по шествия и митинги. Те бяха моите освободители, строшили оковите на страха. Те бяха моите будители към свобода и справедливост.

Имахме истинска солидарност. По площадите бяхме стотици, може би хиляди, в окупация –няколко десетки. Но нямаше мрънкалници, нито взломаджии пред вратите на университета . Студентската общност стоеше зад всяко от нашите искания.

Не вярвахме на контролираната от комунистите телевизия, но имахме 5-6 свободни вестника. Те бяха нашия прозорец, през  който можеше да стигнем до всеки българин.

Имахме пълната подкрепа  на най-голямата опозиционна партия, готова  да застане зад нашите действия във всеки кризисен момент.

Имахме енергията и  вярата на цялото общество. Събирахме десетки хиляди софиянци, затлачващи като река столичното сити, по време на всяка наша акция. За тези хора бяхме най-голямата  надежда.

Днес  студент звучи като обвинение, омерзение, оправдание, безразличие. Днес  времената са гадни и безнадеждни, комунистите подли, а  народът e изгубил мечтите. Днес да си студент е конформизъм. Някакви оредели идеалисти кръстосват улици, пълнят ъгълчето на някой площад  и окупират университета.

Днес  тези хора не са надежда, а препятствие. И нямат почти нищо. Академичният съвет ги изоставя в нисък поклон пред  олигархия и подла  червена власт. Защото ако това изпразнено от морал академично тяло истински подкрепяше студентите щеше да ги изведе, заставайки начело на протестно шествие. Декларираната на думи подкрепа е само лицемерие и оправдание.

Днес  я няма студентската солидарност. Провокатори атакуват взломно вратите на университета. Кариеристчета, конформисти и млади социалисти мрънкат, че им отнемат правото да учат. Боже, колко права са смачкани в тази държава – правото на достоен живот, правото на социална справедливост, правото на истинско здравно обслужване, правото на спокойни старини. От същите тези жалки политически лицемери, срещу, които се борят „окупаторите“.Снощи  четох обърканите разсъждения на един уж  дясномислещ студент, който нарича затворените бунтари „маргинални“ и „пречка“. Удобно оправдание за недостатъчната смелост  на  един кръг стайни философи от студентското общежитие.

Днес има десетки телевизии и вестници, но никоя медия не е достатъчно свободна за да отвори  прозорец за бунтарите от университетските аудитории. Контролирани медии, подвластни на олигархията. Машини за манипулация и насаждане на омраза.

Днешните бунтари нямат подкрепата на най-голямата опозиционна партия. Неадекватни на ситуацията вече четвърти ден всички фактори в тази партия мълчат като задници. Политиката не е непременно кльопачка и лична  облага, понякога е морална подкрепа за припознати каузи.

Днешните студенти  не  черпят обществена енергия. Социолози ме убеждават, че 40% от българите стоят за техните искания. Къде са? Та само 1/10 от столичните граждани биха затлачили с над 100 хиляди души софийския център. С 5-10 хиляди свободолюбиви граждани подкрепа не се засвидетелства!

Днешните студенти не са припозната надежда. За много от своите преподаватели,  за  колегите-конформисти, за философите, затворени в тъмната стаичка на студентското общежитие, за продажните медии, за оскотялото общество.

 

И макар да са светъл лъч за зрящите, скоро  техните светлинки ще угаснат. На  терминал 1, терминал 2 или по пътя след  граничния пункт „Калотина“.

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.