Смисъл да останеш в класната стая


teachersday6В студентските си години посрещах с  насмешка всеки въпрос, дали ще ставам учител. Дипломирах се с амбицията да се занимавам с климат и наука. Отрезвяващата реалност на провинциалния Ловеч и безработицата ме пратиха…в селско училище. След първия работен ден в почти ромското училище в село Казачево не можах да заспя. Изпитвах обида от живота, който ме бе запратил в професия, за която не съм мечтал и  деца, живели на най-ниските стъпала на цивилизацията. Две години бях всичко друго, но не и учител. Събирах циганчета от гетата и им помагах да се социализират. Много от тях за пръв път лягаха в бели чаршафи и се хранеха от  чиния с лъжица и вилица. Години, в които възпитанието тотално измести обучението, а силата се ценеше много повече от интелекта. Имах една единствена цел – да избягам. Днес се връщам с благодарност към тези години в селската школа на Казачево. По-късно разбрах, че са ми дали безценни уроци.

Избягах в Езиковата. От дъното попаднах на хълма заради шанса титулярът да замине в Словакия за четири години.  Такъв времеви хоризонт си поставих. Не спирах да вярвам, че моето поприще не е в класната стая.  Съдбата си бе поставила за цел да ми показва обратното.  Титулярът не се върна и получих постоянен договор. Но не спирах да мечтая да избягам от системата и училището.

Имах толкова много аргументи:  обидно нисък обществен авторитет на професията, тотална девалвация на ценности в образованието, потискаща бъркотия от необмислени реформи, топяща се свобода и растяща учителска зависимост, нисък икономически статус и мизерно заплащане. Всяка година се заканвах да избягам. Дори записах и завърших втора магистратура, именно за да отворя вратата на бягството.Така и не тръгнах.

Въпреки, че намирах една единствена  причини за да остана. Децата . Техните слънчеви погледи осветяваха и най-мрачния ден.  Техните чисти души измиваха всяка гнусотия, излята върху професията. Техните постижения, осмисляха всяко усилие. Тяхната любов даряваше  богатство, непознато в света на парите. България се рушеше, но аз усещах, че съграждам.  Не тухли от стената, а души, които да полетят над нея.

Постепенно разбрах, че няма къде да избягам. Всеки друг свят ще бъде студен и скучен. Другаде дните ще бъдат вечно навъсени и досадни. И какво, по дяволите, ще обичам в друго поприще?  Работата, папките, кариерата, парите?  Кое от тях ще ме погледне със светнали от радост или благодарност очи?

Вече не искам да бягам.  Понякога трябва  да  се катериш  дълго за да осъзнаеш  истинското призвание. Някак неусетно повярвах, че моето е при усмихнатите очи, чистите души и обичащите сърца на децата.

Дано повече хора мислят като мен на 5-ти октомври – ден на учителя.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.