Днешни дни в далечния запад


20130816_125856

Обед е, малко пред 12 часа. Петък, пазарен ден. Този тип дни в малките български градове са като празнични. Мало и голяма се стича към пазара. А пазарът на Белоградчик е почти в центъра. Минавам през пазара. Не че търся нещо, но Цеца отдавна ме е приучила на този ритуал в петъчния ден. Част от търговците вече са прибрали сергиите, други се готвят да го направят. Освен нас на пазарището няма други кибици. Мисля си, че сме позакъснели и народът вече се е източил край малобройните маси. Цеца прави някаква дребна покупка, колкото да оправдае търкането на подметките ни до тук, и се отправяме на кафе. Естествено някъде около площада. В Белоградчик всички по-класни кафета са около площада. Макар, че тук класата е само в луксозния хотел „Скалите“. Другите заведения са съвсем народняшки. Икономическа диалектика-за толкова стигат парите в далечния запад. Достигаме главната улица, която е като опустяла. Тук там се мярка някоя трудно подвижна баба или прегърбен дядо. Нецензурни закачки привличат вниманието ми към група момчета, с които се изчерпва младото присъствие в този час на центъра на Белоградчик. Цеца се отбива в някаква парфюмерия, а аз продължавам по главната улица. Минавам по цялата и дължина и срещам само двама-трима души. Отбивам се в странична уличка да купя вестник и се връщам на площада, където ще чакам съпругата. Площадът е празен, няма жива душа, както и в няколкото стръмни улици, отвеждащи от него. Решавам да седна на пейка, но ми етрудно да избера. Всички са толкова самотни. Пейката е обърната към площада и открива отлична панорама за чакащи самотници. Не е трудно да видя Цеца, тя е едва третият човек, който се появява в зрителния ми периметър в рамките на десет минути. Решаваме да изпиием по кафе и се отправяме към Караванката в края на градския площад. Тя е почти всекидневна наша традиция, когато сме в Белоградчик. Близо две десетилетия всяко лято изпиваме по чаша утринно (по-скоро обедно) кафе край караваната. Естествена тераса, на която са разположили каравана-бар и десетина дървени маси под широки чадъри. Тук се събира най-активната част от Белоградчик. Днес намираме караваната почти пуста. Само още една маса е заета от двама туристи. Хвърлям поглед към отсрещното кафе (известно като СДС). От двете страни на сградата са се проточили дълги колони от празни маси. През улицата е тузарския хотел. Там има само едно външно кафе, което е по джоба на местните хора. Сега солидарно тъне в самота и скука. След час и половина си тръгваме, оставяйки Караванката още по безлюдна. Пресичаме празния площад и поемаме по стръмните и еднакво пусти улици към къщи. Само до преди няколко години в предиобедните часове по центъра гъмжеше от хора, а места по кафетата се намираха трудно. Туристи буквално заливаха на талази градчето.
Днес Белогродчик е различен. Призрачната посутота покрива улици и площади почти през целия ден. Градът за кратко оживява в ранните сутрини, когато тукашните хора пазаруват и в къния следобед, когато малцината работеши приключват трудовия ден. После пак потъва в мълчание и тъга. За двадесет години китното градче под скалите буквално се изпразни. Затвориха завода за телефони и шивашката фабрика „Ведерник“. Сега спомен за телефонния завод са купчината руини, оставени от приватизатора след неговото събаряне. Хората останаха без препитание и се разбягаха. Повечето по чужбина – Гърция, Италия, Испания. Младите търсят радостта в София, Монтана, Видин. Населението застаря драматично. Всяка година се раждат все по-малко деца. Ето през 2012 са едва 25! Колкото за една паралелка в началното училище. А когато започна работа там покойната ми балдъза поддържаха четири! Затвориха и продадоха едната детска градина, другата е под заплаха. Закриха местния техникум. Съмнителни и мрачни са перспективите за гимназията.
А какви надежди нахлуха в градчето и душите на неговите жители преди няколко години. Кампанията „Новите чудеса на света“ се появи като неочаквана магьосница и зарисува в главите на местните жители картини на небивал разцвет и богатство. Скалите не са наредиха между световните чудеса, но тълпи туристически поколонници превърнаха предбалканския градец в символ на българското Елдорадо. Стотици хиляди коли и милони чифтове крака изкачиха стръмните улици към Калето само за две-три години. Замаяни от неочакваното смигване на съдбата и повярвали от химерата, че тук ще прииждат природолюбители от цяла Европа, а може би и далечен Китай, хората се подготвиха за дълги години на растящо благосъстояние. Застроиха къщи за гости с битови механи, дори „Елаците мед“ инвестираха в порутения стар Балкантурист и го превърнаха в хотелски комплекс с четири звезди. Само, че Белоградчик се оказа малък и некомфортен за да задоволи претенциозните туристи, пък и няколко стотин хиляди българи минаха, видяха по-веднъж и приключиха с интереса към феномена за настоящия си живот. А държавата се показа като истински сводник – преласти градчето, показа го на клиентелата, използва го и накрая го захвърли. Нито лев за инфраструктура в атракциона на скалите, нито лев за ужасните пътни комуникации, нито лев за паркинги или облагородяване вида на града. Белоградчик се оказа типичното българско чудо – за три дни. Туристическия интерес стихна бързо, а така желаните инвестиции в имоти въобще не дойдоха. Многобройните хотелиери останаха разочаровани, а къщите за гости хронично празни. Няма ги и тузарите, дето трябва да пълнят лъскавия хотел на центъра. Чудото не се случи и народът отново тръгна – към София, Видин, Монтана, Италия, Испания, Кипър.
Така след преживяната греска с халюцинации намирам Белоградчик наметнат с познатите реалности – на застаряващ и опустяващ град. Тук напоследък се множат само пукнатините в скалите и ромите в махалата. Градчето се събужда, живее и заспива със скука. Дори политическите битки са тривиални. Тук Емил Цанков и Борис Николов се сменят на кметския стол като Путин и Медведев, но са като братя в безхаберието за развитието на града.
Не ме разбирайте погрешно, скалите са все тъй красиви и възхитителни,а Калето –пълно с легенди и героизъм. Природата ще ви напълни душата за няколко часа прекарани тук. Но се обзалагам, че няма да останете да живеете. Кой иска да живее в самота и край руините на завода за телефони?

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.