Българското общество между носталгията и мечтите


възрастниЧичо Киро и  леля  Верка живеят в Белоградчик. Дошли са от близкото село Ошане и дълги години строили дом. Чичо Киро работил в телефонния завод, а леля Верка в шивашката фабрика „Ведерник“. Днес заводът и фабриката са закрити, за което пенсионираното семейство обвинява „демокрацията“. Твърдят, че на завода и фабриката дължат всичко – къщата, остарелия „Москвич“ в двора, градския живот, висшето образование на сина и дъщерята. Като тях в Белоградчик са стотици. Отидете в Лом и ще откриете тамошните чичо Киро и леля Верка, които тъжат за електрокарния завод и захарната фабрика. Подобна двойка от Червен бряг ще си спомня със съжаление за завод „Бета“ и трикотажната фирма, дали поминък на почти цялото население.В Сопот ще си спомнят за рухналите военни заводи, в Радомир – за закрития машиностроителен завод, в Полски Тръмбеш – -а селскостопанската фабрика, в Белослав – за стъкларския завод. Навсякъде ще пустосват демокрацията.

Разказвам тези неща за да оправдая хората от малките градчета, ниското образование и натежалите години. Според социолозите таргет  групата, която стои зад БСП и правителството. Тези хора няма не искат да вярват, че абсурдният икономически модел от времето на комунизма е главна причина за настоящите им ниски пенсии, закритите фабрики, безпътицата и шокираща безработица,  обхванала техните градчета и села. Ниското образование им пречи да разберат много от нашите думи. В годините на тяхната младост комунистическата власт няма нужда от високо образовани хора, властта отглежда и толерира работници вместо гнила интелигенция. Никога няма да се съгласят, че разцвета на техните заводи, фабрики и градчета е бил възможен само при онази икономика, зависима от съветски  интереси, суровини, пазари, и с наливането в производството на дотации и  благинки, изпомпени от техните джобове. Не биха се приели, че настоящата им бедност е резултата от източването на пенсионните фондове в края на 80-те и не запомнените комунистически кражби след началото на прехода. За тези хора  животът преди 10-ти ноември  е млад и лесен. Няма как да осъзнаят, че икономическият просперитет е лична инициатива, а не месиански подарък. Те са свикнали с очакването на месия, който да им даде малко, но достатъчно за техния скромен  екзистенц-минимум – постоянна работа, евтина кола, панелен апартамент и лятна почивка най-много до Равда или Обзор. Та тези хора винаги ще подкрепят БСП. Заради носталгията по младостта и странното  схващане  за социална справедливост при която всички са равни дори в бедността. Абсурдно, но харесват повече тоталитарния комунизъм, лишен от свобода, но пълен с младост и надежди. Какво да харесват на демокрацията, която носи само старост и усещане за близък епилог в живота?  Хора силно уязвими в усещането за нещо загубено на младини и болката от сивото настояще. Толкова е лесно да ги превърнеш в инструмент на пропагандата и да ги противопоставиш. На интелигентните, само защото не разбират стремежа им към непознати житейски ценности. На успелите, само защото имат повече материални възможности и удобства. На младите, само защото имат по-богати и цветни мечти.

 Разделянето е пътят към овладяването. В България разделението е като кървяща национална рана, отворена  с брутално насилие преди седемдесет  години.  Десетилетия  социалните отношения се монтират върху колизии – между интелигенция и работническа класа, между село и град, между партийно правоверни и народни врагове. И тъй като днешните комунистически отрочета са закърмени с отровните идеи  на същата политпросвета мислят  в тесните и опасни рамки на архаични  ценностни критерии.  Или както напомня рефренът от един от най-забавните български мюзикъли „От кратунка – кратунки, от маймунка – маймунки.“.

Нереформираната наследница на тоталитарните комунисти  е главната причина българското общество да живее в нестихваща социална конфронтация близо четвърт век след края на комунистическото единовластие. Струва ми се, че с тази партия, в настоящия и вид, обществото няма  да постигне помирение. След всяко идване на власт (1990, 1997, 2005,2013) обществото се радикализира и залива с протести площадите. Защита е повече от тривиална – маската на демагогията, щита на лъжите, меча на цензурата и манипулациите и стратегията на разединяване и насъскване.  И нечистоплътно използване на носталгията и ограничените познания на застаряващото българско население  за потушаване мечтите на младите за европейски правила и по-добър живот.

По  този сценарий, при който  изкуствено се противопаставят  на носталгия и мечти живеем вече двадесет и четири години. Ако приемем, че не искаме да живеем повече по старому има само два възможни изхода – да отнемем шанса на БСП да управлява до нейното истинско реформиране или да изчакаме поколението, родено в заблудите на комунизма да извърви докрай своя път през пустинята. Само, че във втория случай носталгията ще прогони още мечтатели.  Защото младостта иска мечтите си сега, на двадесет и пет – тридесет години. Тя няма да чака тук. Ще отиде да мечтае на друго място!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.