Обезценяването на висшето образование е опасна диагноза


УНССВсяка година в разгара на лятото се подема една и съща тема за поредния срив в баловете за прием  във висшите училища. В повечето университети  обявиха и третото класиране, така  че сайтовете и вестниците изобилстват от информации за новата тъжна летва до която се свлякъл приема. Въпреки,   че в много от университетите се прилага  нова конспиративна практика да не се обявяват минималните балове тенденцията е печално известна – отиваме към висше образование с низши знания. Преди седмица имах удоволствието да се запозная с доц. Неделев,  заместник-декана на Историческия факултет в СУ. От него научих шокиращия факт, че в историческия факултет били принудени да въведат курс по български език през първия семестър от обучението. Писмените и граматически умения на студентите били ужасяващи. Стряскащ пример за низшите знания, които гордо крачат по коридорите на Алма матер.

Тази година стресът е за медицинските университети. В софийската Медицинска академия момичетата влизат специалност „Фармация“ с оценки от 3.47, а „Дентална медицина“ с 4,18. Дори за най-престижната специалност, „Медицина“, за момичетата вече стигала петичка, а за момчетата единица по-малко. Резултатите са абсолютно логични – медицинските специалности са сред малкото, в които все още се кандидатства с писмени теми и запаметяване на големи количества информация. От опит знам, че този тип препитване е изключително труден за новата генерация зрелостници. Огромната част от университетите се усетиха и направиха „революционни“ промени. Преминаха към тестове, които са по силите дори на малко знаещите и преписвачите или отвориха приема за оценки от зрелостните изпити. Въпреки небивалите улеснения навсякъде приемат с единица и половина – две по-ниски балове в сравнение с преди  десет години.

Четох интересно и болезнено критично интервю с ректора на УНСС  проф. Стати Статев. Изповядани, но познати истини. Всяка година се намира по един ректор, който да бие камбаната. Само че тревожният звън заглъхва бързо в безразличието на образователна администрация и власт. И тази година проф. Статев ни припомня неоправданото разточителство да се финансира прием за  73 хиляди студенти при положение, че абитуриентският випуск наброява 59 хиляди души! С ясното съзнание, че 10 хиляди ще потърсят обучение в чужбина, а още толкова не проявяват интерес към висше образование. Какво да очакваме с прием надвишаващ двойно броя на кандидатите? Естествено студентска книжка за всеки, който може да изкара, препише, излъже с матуритетна или изпитна тройка.  В същото интервю откривам и една от причините за  проблема – ниската държавна издръжка за студент. По думите на ректора най-ниско бюджетните специалности (85% от целия прием) получават държавна издръжка от 693 лева! Добавете още 200 лева студентска такса, платена от всеки обучаем (друга тема е колко това е нормално в един държавен университет)  и пак ще получите сума значително по-ниска от издръжката на един ученик от средното образование. От една страна държавата дава малко пари за един студент, защото броят им е разточително голям.  От друга страна университетите искат все повече места за прием, защото така скърпват бюджета с малката издръжка. Смешно противоречие, което както и да го погледнеш все е родено от държавата. В интервюто професор Статев, може би от деликатност, пропуска най-важния проблем – прекомерния брой университети и занижените критерии при тяхната акредитация. С 53 висши училища и над 70 хиляди места за студенти годишно държавата или  води инфантилна политика или се е прицелила в световен рекорд – да превърне всички завършващи средно образование във висшисти. Тъй като второто го няма в никоя нормална държава остава първата възможност. Политиката на българската държава във висшето образование, както по цялата вертикала на родната просвета, е безотговорна, антипазарна и вредна за бъдещето развитие на България. Защото да влагаш в образование означава да инвестираш в човешки ресурс. Когато инвестираш във всеки успял да прескочи заветната матуритетна тройка означава да работиш съзнателно за възпроизвеждане на калпави лекари, слаби инженери, некадърни учители, посредствени икономисти… С  такъв ресурс не се гради просперираща държава. Затова потокът  към  чуждестранни  университети ще расте и няма да бъде определян от материалното състояние, а от амбициите на българското семейство децата да получават истински качествено образование. Качество непосилно за  родните вузове при сегашната конюнктура и практика. Масовост значи лошо образование и ерозиращо качество. В този контекст преди ден мой братовчед ме попита,  дали не обмислям алтернативата дъщеря ми да учи магистратура в чужбина. Човекът е мениджър от топ ниво, представител за България на водеща европейска фирма  от  IT бизнеса. Въпросът му е оценка и присъда.

В разгара на лятото пак говорим с притеснение за  висшето образование. Колкото да запълним страниците на вестниците и файловете на сайтовете. Уви, държавната политика не е прерогатив на ректори, директори и журналисти. Прави се от едни раздути администрации, които харчат пари на данъкоплатеца с ангажимента да мислят за стратегическото развитие на България.  Ректори и журналисти задават въпроси, но чакаме  отговори от етажите на властта. Например:

Защо се поддържа брой студентски места, невъзможен за запълване от завършващите випуски?

Защо се акредитират университети, които не разполагат с база, хабилитирани преподаватели и каквито и да е традиции във висшето образование?

Защо се заделя толкова малка издръжка за университетите, призвани  да обучават студенти, но и да правят наука?

Защо се допуска летвата на кандидат-студентски прием да бъде матуритетната тройка?

Защо се приема със снизхождение масовата измама, с която се постига матуритетна тройка , когато се знае, че представлява вход за висшето образование?

Защо се налага модела на толкова достъпно висше образование (от гледна точка на знания и качества), което обезсмисля мотивацията за сериозна училищна и кандидат-студентска подготовка?

Всеки от тези въпроси има честен отговор, а проблемът който създава – разумно решение, но за това е нужна власт с интелект, сетива и отговорност към нацията. За която приоритетността на образованието не е социален локум, а обществена визия. За двадесет години не видях управляващи, осенени от прозрението, че качественото образование ражда просперитет и принадена стойност. Напоследък е модерно да се говори за смяна на модела на управление, което означава ясно разбиране на националните приоритети и съвсем различна представа за публична отговорност. Поне по отношение на образованието тази  власт е далеч от подобно усещане. Първо заради Орешарски, чиято алергия към образование помним от 2007-ма година. Второ заради министър Клисарова, чиято управленска неадекватност е все по-очевидна. Човек добре запознат със срива във висшето образование още от времето, когато ръководи варненския медицински университет. Министър на статуквото, за което разпределянето на пари във висшето образование е по-важно от бъдещото влияние на неговото ниско качество върху икономическото и социално развитие на България.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.