Преградите в главите пазят властта, а не загражденията и щитовете пред парламента!


photo_verybig_42691„Акцията в рудник Ораново била вече издирвателна, а не спасителна… Жалко..а софиянци свирят на пиано, пият кафета сутрин ..а вечер ми задръстват телевизионния ефир с викове и свирки…..Странна държава….“ Този статус зърнах днес във Фейсбук. Замислих се, че в поста се съдържат и проблемът и решението, но в горния  контекст те сякаш се изключват.  

Смъртта на хора е най-тежката последица от разкапването на държавата. Преди седмици загинаха жена и дете, защото в България можеш да не спазваш правилата (в случая за движение по пътищата). Наскоро загинаха двама миньори (дано не са четири), защото някой не е спазил съвестно правилата за безопасност. Миналата година в Ловеч полицай уби младо момиче, защото някой е изпълнил през пръсти правилата  за подбора на кадри. Да, ежедневието не е само смърт и погубен човешки живот. Има погубени души, погубена младост, погубена вяра. В каквото щете – в това, че успяват кадърните, в това, че богатеят работливите, в това, че управляват патриотите! Светът и Европа крещят „В България има много корупция“. Ние отговаряме „егати новината“ и си караме по старому – с рушвета, за да получим дребна административна услуга или здравна помощ, с връзките за да се устроим на блага и лежерна работа. Избираме депутати, кметове и съветници по боички или заради парички, но се оплакваме, че ни управляват  лошо и користно! Вбесяваме се от забогателите с мошеничество, но се усмихваме на мутрите и се кланяме до земи пред тези, които се ояждат на политическата софра! Не протестираме, а мимикрираме, не устояваме, а оцеляваме!

Мълчим, когато разбиват училището, макар да знаем, че го правят за да бълва посредствени граждани. Като полуидиоти се нахвърляме върху жълтата медийна помия, въпреки, че тя убива истинската журналистика. Отегчени сме да видим проблемите си на екрана, но се вманиачваме до слабоумие по просташките сюжети на промиващите мозъка реалити формати. Уж мутрите ни отвращават, но се опияняваме от техния лайфстайл на ориенталските ритми, лъскавите лимузини и силиконовите цици.

Животът ни е чалга, чалга, чалга! Кършим ханш, плюскаме, пиеме, пое**ваме и псуваме. Калпавите политици, некадърния началник, мутрата от поп-фолк клуба, новобогаташа и курвите, които се сменят в леглото му, корумпираният лекар, рушветчията от пътна полиция, калпавия даскал, наглеца, който не спира на пешеходната пътека и приятелчето му, което паркира в градската градина, съдията, който оневинява престъпника, новата чиновничка, която май била роднина на заместник-кмета, назначения областен управител, който в младостта си бил висаджия.

Забележете псуваме под юргана, между третата и четвъртата ракия, на кафенце у комшийката или под душа в банята. Не протестираме!

Да псуваме умеем от алекоконстантиново време. Лесно и безопасно е да псуваш, трудно, а понякога и нездравословно е да протестираш. Затова кой да е виновен за смъртта на миньорите, бедността на пенсионерите, мизерното заплащане на работещите, бягството на децата в чужбина, безнаказаността на монополите, сътрудничеството между престъпници и политици, преяждането с власт и пачки на олигарсите, беззаконията в съда и упадъка на морала, българщината и държавата? Естествено тези, които сутрин свирят на пиано и задръстват ефира с викове и свирки!  Ведно с продажните телевизии, които ги показват. Защото всички са платени и маскари.

Толкова сме свикнали с абсурдните правила на България, че ги приемаме за норма. Затова е трудно да повярваме, че може да има хора, които хей така от съвест и достойнство, да искат да ги сменят с по –справедливи. Даже без да вземат парички от Сорос. А всъщност тези хора са нашата надежда, че няма да бъдем бананова република от ежедневно унижавани поданици.

След толкова година отпред застанаха тези, които са призвани да водят – интелигенцията и младостта. Само, че когато нямаме сили да ги следваме или сърце да ги разбираме, не ни остава нищо друго освен да ги обвиняме. Например, че тези с пианото са виновни за смъртта на миньорите. В блатото всички сме равни, нямаме нужда от по-високи тръстики.

Както казва една известна мисъл „ и най-порочната власт се крепи не от силата в палките и щитовете на полицаите, а от конформизма в главите на морето апатични граждани“.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.