След края на света


Светът не свърши в петък. Така и трябваше. Имам  много причини, за да се радвам  на отлагане на апокалипсиса. Например не съм си платил ноемвриската сметка за газта и абонамента за мобилния телефон.  Не съм похарчил напълно декемврийската заплата, дори не успях да продам поостарялата си кола. Имам куп обещани срещи и неотваряни бутилки, наречени за топли вечери с готини хора.  Сещам се, че дори не съм дочел няколко книжки, с които попълних личната библиотека през последните месеци. Все сериозни поводи катастрофата  да почака.

От друга страна имам нещица, запланувани за догодина. Да речем да видя Bon Jovi на  живо. Имам планувана някоя и друга задгранична дестинация. Нали е казано „ Виж Рим и умри!“. Къде да бързам – все още не съм сттъпвал във Вечния град. А имам и толкова делнична работа – да проверя едни карти, да съставя едни контролни, да прегледам дузина тестове… раничко е за края на света.

Краят на света в никакъв случай не е хекатомба. Той е нещо лично и се случва всекиму, рано или късно. Един известен мислител твърдеше, че  светът свършил наполовина със смъртта на жена му, а другата част свършва с неговата смърт.  Краят може да настъпи всеки ден. Всички сме тленни.  Нещата се случват без  метеоритни сблъсъци и апокалиптични катастрофи. Затова масовите истерии имат смисъл само, ако осъзнаваме, че сме гастрольори на тази страхотна планета.  Мога да преположа, че страхът от веобщия край няма да ни направи по-разумни и човечни. Напротив отприщва егоизъм и хедонистичен  апетит.  Това, че краят е индивидуален е най-.ценната биологична закономерност.  Стига да бъдем озарени от прозрението, че смисълът не е ниво края, нито във върха, а в достойнството по пътя към мечтания върх или неизбежния край.

След като се разминахме с меторитната атака и гнева на земните недра дочувам плахи фанфари с нови тълкувания на предсказанията. Дошъл  края на грешния свят и идвал векът на духовността. Не разбирам тази страст към езическо поклонничество пред суеверията.  Светът е трупал повече от век материя, двойно повече време ще му е отнеме  за да се откаже от нея в полза на духа.  Затова са нужни велики духовни водачи, каквито не се виждат на хоризонта. Дори зашеметяващата холивудска апокалиптика „2012“ не излъчва подобно послание. Нищо повече от надежда за оцеляване.  Пътят към духа е толкова личен, колкото личен е и краят на света.

Светът не свърши отминалия петък. Няма как Господ да ни го причини няколко дни преди Коледа.  Денят, в който ни напомня смисъла на земния престой – да обичаме, да помагаме, да се грижим за своите семейство и бъдещето на децата ни. Вчера, в сутрешно предаване на национална телевизия, гостите трябваше да отговарят,  какво биха направили, ако знаеха, че им предстои последния ден. Спомних си разтърсващ австралийски филм, който разказва за последния ден на хората в радиокативно облъчен град.  Хората се подготвяха за края, отваряйки сърцата си за цялата любов към семейства, близки и познати.  Трябва ли да знаем, че денят е последен, за да бъдем хора? Какво ни прече всеки ден да сме такива?  Нима сме сигурни, че този ден не е последен?

Та затова посрещнах с облекчение новината, че краят се отлага. Доволен съм, че ще мога да довърша задачките. Честно да викажа ентусиазиран съм да продължа да живея по начина, по който съм избрал. Сигурен съм, че и другите ще направят така. В края на краищата всички ще бъдем изправени пред Съда, за да отговаряме за делата си. Съвсем не е задължително този съд да е на небето, а наказанията да бъдат летални. Краят на света е нещо много лично.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.