Блогът на местния идиот


Наскоро мои приятели ми подариха книга – „Блогът на местния идиот“.  Жестът беше трогателен, а изборът на заглавие (чудесна метафора на Весел Цанков) закачливо намигване за обществената полза от „блогореята“ на местните идиоти. Разгърнах книгата и се зачетох, кратки весели истории, пиперливо разказващи за нашенската българска действитолност. Разказани от човечец, изписан от закрита психиатрична клиника. Всички негови съселяни са толкова заети да творят абсурдите на ежедневието, че чак не ги забелязват. Свикнали са. На кой, ако не на един идиот ще хрумне да ги увековечава в своя блог, вместо да ги преживява кротко и примирено, както всички други. Лудите, лудите – те да са живи!

Разлиствайки книжката откривам случки и персонажи, които някак странно наподобяват на света, в който живея. А онзи вманиачен блогър ми става все по-близък и познат. Не знам дали се вмествам в представата за местен блогър-идиот,  но със сигурност щуротията, която върша повече от две години носи доста белези на душевно разстройство. Нима не е подобен симптом маниакалното желание да пишеш на обществени теми, когато знаеш, че обществото все още срича подобни есета? Да си пишеш с аудитория, която чете, но не отговаря? Да се конфронтираш с власт и конюнктура, вместо да се впишеш в тяхната представа? Да защитаваш принципи, които всъщност са в сила, единствено, когато са добре нахранени? Само преди няколко дни един добър мой приятел ми каза: „Тъжно е хора като теб, влагащи толкова честност и обществена енергия,  да напредват по-бавно от мишките, които постоянно сменят човалчето, защото следят къде е най-много житцето“. Визираше трети човек, наш общ познат и актуален местен политик. Да, приятелю, идиотско е да правиш нещо, само заради удоволствието да се чувстваш свободен да казваш и постъпваш както искаш. Ако не страдах от душевното разстройство на идиализма, можех да вложа цялата тази блогърска енергия в ласкателства, клакьорство, лизане на подметки и други обратни части  и да се радвам на благинки и бърз напредък. Аз, идиотът, пиша ли пиша, докато здравомислещите лазят ли лазят, трупат ли трупат. Ама така ми е по-леко и на джобовете и на сърцето и на съвестта.  Публичната самота е едно от най-силните доказателства, че блогореята е особена форма на идиотия. Ако подобно деяние бе здравомиклещо и нормално щяхме да сме десетки, тези с блоговете и острите пера. Пък аз все тъй сам  се смея и тъгувам,  като онзи местен идиот в книжката, за абсурди и неправди, приемани за норма от целия нормален свят. Макар, че и затова си им обяснение – нарича се експеримента на банана. Поставили група  маймуни в затворено, тъмно помещение. На тавана закачили банан и до него оставили стълба. Когато една от маймуните се изкачила да вземе банана, залели останалите с ледено студена вода. Щом втора понечила да вземе плода отнови заляли останалите с вода. Така маймуните придобили условен рефлекс и тръгвали да бият всяка, която пожелаела банана. После заменили една от маймуните с нова. Тя веднага се отправила към банана, но била нападната от останалите, които си спомняли ледената вода. След време подменили всички маймуни. Никоя не помнела неприятното усещане. Въпреки това никоя маймуна не се доближавала до банана. Защото откакто били в групата правилата били такива. А да тръгнеш срещу правилата на групата си е чиста проба идиотия.

Пропуснах да кажа, че на първата страница на подарената книга бе записано мило послание: „Не спирай да предизвикваш словото“. Бих добавил безразличието, статуквото, сраха или мухлясалите групови правила. Все пак на един идиот му трява повече време, за да се убеди в безполезността на своя блог. Въпреки това винаги ще остава съмнението, че може би не е идиот, че може би блогът не е безполезен, че може би това не е просто блог, а свитък с мечти и послания…

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.