На всеки километър – оттук до края на Еворпа и света!


Когато живееш с поглед зареян в миналото тъгуваш за залеза. Не виждаш изгрева и не усещаш стаената надежда в неговите първи лъчи. Не е трудно да накараш едно общество  да сълзи в носталгия. Особено когато е отчаяно, обезверено и объркано. Каквото е българското общество близо четвърт век след вдъхновението да търси щастие в свободата.

Моят колега и приятел, Георги Пърликов, говори все по-често за реставрация на култа към социализма и неговите измислени герои.  Миналата година в Правец организираха  шумен юбилей  на Живков. Неговият разглезен внук е медийна звезда в пошли , но натрапени теливизионни формати. Внучката провежда голяма конференция за културните заслуги на живковата  дъщеря.  В щоу програми, в най-гледания часови пояс, гостуват и други наследници на партийни величия от най-разсипническия период в историята на България. Техните телевизионни гастроли минават тихо и без съпротива. Въпреки, че носят демагогия и манипулативни внушения. Но конференцията за Людмила Живкова, като че ли, преля чашата на търпението.  Всеки има право да почита измислени кумири и да организира срещи в тяхна възхвала. Само, че това не бива да прави водещия университет – Софийският! Още по-малко неговия исторически факултет, воглаве с ректора – историкът Иван Илчев. Защото това е равносилно на позиция по отношение на спорна личност от един осъден период от историята на България. От друга страна какво по-логично поведение от сина на някогашния завеждащ отдел „Идеология и агитация“ в БКП (академик Илчо Димитров).

Добрата новина е, че този път се появи опозиция срещу поредния опит да се героизира комунистическото минало на България. Интелигентна опозиция, която даде да се разбере, че подобни постановки са морално неприемлими. Всъщност занемарения дискурс  за тоталитарното комунистическо минало  отвори място за постепенното завръщане  на гарнираната с измислена романтика и изопачени факти история на комунистическото минало.  След 2001 година темата за истинската същност на т.н. социалистически период и неговите величия стана демоде за политиците. Антикомунизмън загуби трибуна и обществена енергия. Заредиха са правителства, които снеха отговорността от бившата комунистическа власт  и сториха път за нейната обществена реабилитация. По ирония на историята прогоненият син на последния български цар отвори шкафа с червените звамена и покани на официалната маса децата на политбюло. За тези десет години порасна ново поколение за, което комунистическа вина, ограбено бъдеще и фалшифицирана история са празни понятия.  Мрачното комунистическо минало бе изтрито  от училищната история, а медиите започнаха да впръскват благовонни масла около порасналите деца на червената номенклатура. Оставили гневът на историята далеч зад гърба си и стъпили здраво на парите, откраднати от бащите им.

Страхът отдавна не буди съня на червените наследници. Не само, защото медиите препраха мръсните пелени , в които са отрасли.  Не само заради толериращото отношение от политическата власт.  Най-вече заради легитимацията от Европа.  Тя не посмя да осъди комунизма, осакатил живота на милиони хора.  Отиде още по –дълеч – предложи своите първи места на  чедата на комунистическата номенклатура  Ирина Бокова и Сергей Станишев.  При този ужасяващ синхрон на толерантност кампанията за реставрация  имиджа на комунистическите фамилии излежда съвсем логична.

Вчера видях плакат анонсиращ голямо честване на седемдесетгодишнината на Отечествения фронт. В ракурса на последните събития ми се стори резонно и навременно. Така де, време е младото поколение да научи за славната история на тази организация. Не онази от военните преврати и жестокото смазване на човешките права и свободата в България. Другата, романизираната, която така добре умеят да разказват клакьорски медии и излязли от нафталина отрочета на комунистическата тирания.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.