За кого горят свещите край ловешката дискотека „Илит“?


Тази вечер стотина свещи догарят на малкия паркинг край дискотека „Илит“ Една от тях е моята. Стоя сред смълчаното множество и си мисля. За кого горят тези пробождащи тъмнината пламъчета?

За Ивелина. Момичето, хладнокръвно разстреляно тук в петъчната нощ на отминалата седмица. На лобното място е застлано със стотици цветя и малки свещички.  Ивелина я няма, уви завинаги. Но тези ярки огънчета сякаш се напрягат да разпръсната тъмнината , покрила душите ни.

Мисля си, дали с тежи свещи не догаря и мъничкото гражданска съвест, която ни е останала. Пет дена Ловеч мълчи, не пита. Макар, че знае отговорите. Един безмълвен град се опитва да ми внуши, че нищо страшно не е станало.  Шокиран съм, но показният разстрел е сякаш безразличен  за тази догаряща гражданска съвест.

Пламъчетата намаляват, губят сила. Тъмнината се завръща още по-решително. Сигурно за да скрие срама от потъналите в страх души и факта, че там, край убитата младост на Ловеч,  мълчат една шепа жени и мъже. Тези, за които човешката съпричастност е по-значима от чалгата на поредния  вип брадър.

Тихо и тъмно е. Макар, че свещичките все още блещукат. Боже, никога не е било толкова мъчително тихо край най-известната ловешка дискотека. Мълчим, макар че в гърлата на всички са заседнали въпроси, които искаме да изкрещим. Защо човек с маниакални отклонения работи в полицията?  Защо са покривани предходни случаи на психическо насилие, упражнявано от убиеца? Защо остават без последствие оплакванията на жертвата?  Защо трябва да се страхуваме от тези, призвани да пазят живота и спокойствието ни? Кой ще понесе отговорност, че няма смислени отговори на зададените въпроси? Въпреки всичко мълчим. От уважение към паметта и близките.

Пламъкъг съвсем отслабна. Вече е много тъмно. Изведнъж се появяват лешояди, които започват да кълват по скръбта на смазаните хора. Обаждат се и  черни гарвани,  грозно грачат и насъскват скърбящите. Миришат, толкова нечистоплътно, че чак ми се повдига.  Тръгвам си отвратен. Зад гърба ми остава тъмнина и ято грабливи птици, което стръвно къса от човещината на вечерта. Знам, че малко по-късно ще стане тихо, ужасно тихо. За да дойде вакханалията на поредната нощ, в която стотици млади хора ще танцуват щастливо, само на двадесетина метра от мястото на идиотски погубен младежки живот. За който ще напомнят купчина повяхващи цветя и изгоряли свещи.

Май разбирам за кого горят свещите. За чезнещата човешка солидарност. Ивелина бе името на смъртта през онази злокобна нощ, само че друг път тя може да бъде нашата сестра, син, племенница, приятелка… Кой е казал, че сме любимци на съдбата? Трябва ли да се сблъскаме с ужаса, за да се сетим, че сме хора и имаме съвест? Страшно е, но тези свещи изгоряха и в памет на вече мъртвите ни души!

Прекланям се пред паметта на Ивелина!  Не ми остава друго освен да искам справедливо възмездие за нейния екзекутор и да тугъвам за празните души и вкаменените сърца на моите дъграждани!

 Благодаря на Павлин Иванов за инициативата да бъдем солидарни с паметта на момичето и болката на близките!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч. Запазване в отметки на връзката.