Трудното помирение с комунистическата история


От миналата година 23-ти август е Ден  в памет на жертвите на тоталитаризма.  Европейски мемориален ден, който символично припомня за скълючването на договора за ненападание между Германия и Русия, повече известен като пакт „Молотов – Рибентроп“. Знае се, че този договор слага началото на безнравствено поделяне на Европа от два свирепи тоталитарни режима – нациският на Хитлер и комунистическият на Сталин. Два кървави режима донесли ужасяващи последствия за европейския свят през  ХХ век. Поразени мозъци, братоубийствено насилие между сънародници, опустошени съдби и животи. Нашата малка държава е сред силно пострадалите европейски нации. Наивни младежи, поразени от утопичния вирус на комунизма губят живота си в безсмислени терористичесни актове, покушения, конспиративни заговори, партизански войни.  Техните наследници отмъщават със свирепи репресии, комунистически терор и кървави хекатомби. Всички умират в името на абсурдни каузи. Броят на тези жертви се изчислява на няколко десетки хиляди  българи!

Въпреки това Европейският ден в памет на жертвите на тоталитаризма мина тихо, като нещо незначително за България. Двадесет и три години след края на комунистическата власт българските политици, медии и историци правят едно и също – крият историята. Някому е неудобно да говори  и признае за комунистическия терор, за избитите без съд, за унищожаването на българската интелигенция, за премазаните с насилие български души.  Все още засяда буца в гърлата на комунистическите наследници, когато трябва да признаят за безумието, наречено „Народен съд“. Този трибунал осъжда на смърт 2730 диши – сред, които трима министър – председатели Проф. Богдан Филов, Добри  Божилов, Иван Багрянов, министрите от техните три правителства, регентите на малолетния  Симеон II, 67 депутати, издатели  на национални вестници, 47 генерали и полоковници. Други 1300 души, получават доживотни присъди. Тези представители на българския елит са убити и засипани със сгурия в бомбен кратер на централните софийски гробища. Хирургът проф. Станишев  е принуден да проверява смъртта на всеки от убитите, преди да бъде покосен от автоматен огън!  От септември 1944 година до април 1945 година са арестувани  повече от 28 хиляди души. Обвинения са повдигната само на 10 200. Много от останалите изчезват безследно. Край всеки български град има масови гробове, където комунистите убиват без съд и присъда хора от местния елит – военни, кметове, свещеници, учители, лекари, индустриалци, банкери, журналисти.  Огромна част от тези гробове са неизвестни и до днес. С тари ловчалии ми разказват, че само около Ловеч има два такива гроби – около „Мелта“ и днешния стадион. Бог знае къде другаде са  пръснати кости на безмилостно избити невинни хора.  Хиляди други ще загинат в затворите или ще бъдат изтезавани до смърт в лагерите.  Никой не може да каже точния брой на избитите от тоталитарния комунистически режим (20,30,40 хиляди). Далеч по-важно е, че това е елита на българската нация. Заменен от полуграмотни и нискообразовани хора! Статици хиляди получават психически травми и прекармват живота си в комунистически забрани. Не получават работа (освен най-непрастижната на хамали и улични метачи),  децата им нямат право на университетско образование, живеят като хора второ качество.

Ето това е неудобната история, която се плашим да разкажем дори на 23-ти август. Тази част от историята не присъства в учебниците и е отбягвана в класовите дискусии. Наскоро имах случай, при който с началото на часа класът ме замоли да разкажа за лагера в Ловеч.  Виждайки недоумението ми децата обяспиха, че така е казал предишния час преподавателя по история – господин Райнов ще ви разкаже по-добре. Не, че не мога, но съм убеден, че това е задължение на историците. Докато те се страхуват да говорят открито за грозната част от българската история, ще отглеждаме нация от духовно и интелектуално осакатени хора. Признаването на историческите грешки е най-убедетелният начин да учиш на хуманизъм и ценности. За да не повтаряш грешките на тоталитарната история, да попиеш толерантност и да цениш човешкия живот.

Неотдавна  споделих с една приятелка нън Фейсбук, че помирението на българите и историята ще бъде мъчително и трудно. Поне дакато процесите се управляват от хора,  възпитавани в обърканите ценности на тоталитарното общество.  Затова политици, историци и журналисти ще мълчат дори в дните на възпоменание. Бих им простил, ако знаех, че мълчат от срам. Но съм убеден, че мълчат от безразличие и липса на всякакво и да е чувство за вина (дори на родителите си)!

А аз продължавам да тъжа, че няма нито един монумент,  пред който поставя цветята си.  Макар да знам, че този букет  няма да замени липсата на обществена памет и почит!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Трудното помирение с комунистическата история

  1. snow каза:

    Как иначе ще се отбележи – комунизмът в България не си е отишъл! Управляват ни същите фамилии. Бизнесът е раздаден с куфарчета на удобните. Досиетата са затворени, а ако отворят нечие – няма никаква реакция. В никоя от бившите соц-страни не е така според мен. Никакъв скандал, никакви досиета, никакви петна в биографията не смущават – бивши и настоящи агенти си продължават управлението, керванът си върви. Безнадеждна ситуация…

Коментари са забранени.