Не стреляйте по спортиста!


Сутринта препрочетох една от първите статии в блога.  От перото , с което е писана, още капят тъга и гняв. Наранена национална гордост след една неуспешна Олимпиада. Четири години по-късно всеки ред може да бъде преписан с потресаваща актуалност. Заедно с констатациите, изводите и тревожните прогнози. Да, не се сбъдна най-мрачната („на следващата олимпиада няма да имаме и бронз“), но българският спорт стремглаво пропада в предречената посока.

Този път олимпийската витрана на България е унизително бедна . След 15 участия в летни игри  България зае най-ниската позиция в класирането по нации – 63-та. В Лондон сякаш затворихме кръга на олимпийската история – започнахме с 63-ма спортисти и един бронзов медал в Хелзинки (1952 г.) и стигнахме до 62-ма спортисти сребро и бронз в английската столица.  За втори път, след онзи олимпийски прощъпулник,  нямаме златно отличие. Като човек, предусещал развръзката, този път, не изпитвам гняв, макар че ми е тъжно. Един провал не може да бъде случаен. Винаги има причини и логични обяснения.

През цялата олимпиада гледах и слушах внимателно българските спортисти. По-съсредоточено от всеки друг път. Зарових се в статистика и информации. Търсех отговори за себе си. Стигнах до няколко. Нямам претенцията да са най-точните (все пак съм спортен фен, не специалист), нито ги подреждам по тежестта на причините. Както заявявам в логото на блога – това е моята гледна точка за фактите и събитията.

1.Липса на стратегия за развитие на олимпийските спортове. Всички чуха, че Великобритания следва през последните петнадесет години целенасочена програма за развитие на спорта. Резултатите са очевадни. Веднага ще ме репликират, че сме прекалено бедни да се мерим с британците. Съгласен, ние трябва да се мерим със страни, които притежават сходни социално-исторически характеристики. От 60-те до 90-те години страните от социалистическия блок влагат огромни средства, за да се доказват в спорта.България, която тръгва от най-задна позиция изравнява и изпреварва побратимите в Сеул 1988 г.  После всички изпадат в тежака криза. България зарязва спорта и кривата на успехите се устремява към нулата. Дали останалите са подходили по същия начин? Предлагам кратка табличка с отговори.

 

Съпоставям последните три Олимпиади по две причини. Най-тежките кризисни години са отминали и страните показват икономическо съживяване. Вече е изпомпан спортния ресурс, създаден през социализма. Таблицата е красноречива. Унгария, Полша, Чехия, Хърватия, Сърбия поддържат ниво и дори показват леко съживяване (гледайте броя и качеството на медалите, не мястото в класирането). Румъния отстъпва, но се стабилизира, Словакия прави малка крачка назад. България се срива. В таблицата не съм включил малките държави, произлязли от разпадането на СССР и Югославия, които поддържат стабилно равнище на последните три Олимпиади – Грузия (6-7 медала), Литва (4-5), Словения (4-5), Латвия (2-3). Не включвам и големите и финансово обезспечени страни от бившия СССР –  Украйна, Беларус, Казахстан, Азербайджан, Узбекистан. Ясно е, че във всички тези държави спортът следва някакви стратегии.

 2.Липса на ясна самооценка. 90%  (200) от спечелените български олимпийски медали ( 212) са в девет спорта – борба, вдигане на тежести, бокс, лека атлетика, кану-каяк, стрелба, гребане, спротна и художествена гимнастика. Повече от логично е, че трябва да наливаш средства в спортове, в които имаш доказани традиции. Положителни примери колкото искате – Ямайка, Казахстан, Узбекистан, Дания, Швейцария, Норвегия… Малко спортове, но постоянни грижи и стабилни резултати.

3.Огромно изоставане във всяка компонента на спортното развитие. В леката атлетика не влязохме в нито един финал, същото се случи в стрелбата, а  половината от борците ни отпаднаха безславно със загуба още на старта. Всички наши състезатели говореха за неочаквано голяма конкуренция. Ами никоя нация не е почивала, всички са работили през този цикъл. Кубрат Пулев говореше, че другите са ни изпрварили във възстановяването. Във всичко са ни изпреварили – в методика, в управление на спортната форма, в медицинско обслужване, във възстановяване, в прилагане на спортно ноу-хау, разбира се в бази и финансиране. Вместо да попиваме новости от успешните спортни школи, ние работим с остарялите практики от преди 20-30 години.

4.Липса на приемственост.  Много от медалите на последните олимпиади бяха лебедовата песен на спортисти, изградени още преди прехода.  Кой додиде след  Христо Марков, Стефка, Костадинова, Тереза Маринова, Весела Лечева, Таню Киряков, Петър Мерков, Румяна Нейкова? Кой ще дойде след  Данчо Йовчев и Мария Гроздева?  В борбата се насочваме към привличане на чуждестранни състезатели (Назарян, Гури, Гуйдя, Базан) вместо да създаваме собствени кадри. През последните две десетилетия няма и идея да се работи за школите и младите таланти.  Няколко спорта (бокс, художествена гимнастика, волейбол) правят изключение и резултатите са налице.

5.Постоянни конфликти и скандали. Звучни допинг скандали сринаха щангите и леката атлетика. Наколко федерации претендират за представителност във вдигането на тежести. Да се учудваме ли, че имахме само двама представители в Лондон? Сътресения между клубове и федерация изживя спортната стребва. Резултатите са тъжни. Скандал по български изпрати волейболистите ни Олимпиадата. През междуличностни конфликти премина художествената гимнастика, но май най-бързо ги изживя и тръгна нагоре. Олимпийският неуспех зароди скандал мажду Петя Неделчева и федерацията по бадминтон. Състезателката дори заплаши, че ще приеме  участие за друга страна. Както преди нея направиха редица щангисти! В нездрава среда не може да има успехи.

6.Погрешна държавна политика. Всички сме чували държавното оправдание, че в икономическа криза няма пари за спорт. Същото оправдание сме чували и за образование, култура, здравеопазване. Само една десета от откраднатото през последните две десетилетия да беше вложено в спорт или някоя от другите посочени дейности, положението щеше да е коренно различно. Държавата изостави спорта не само финансово, но и морално и духовно. Спортистите-мутри станаха по-големи геори от шампионите. Срина се училищният, университетският и масовият спорт. В училищата децата въобще не спортуват и проблемът не е само в порутените бази. Заличени са традициите на малките селища. Ето в хандбалния център Ловеч няма детски школи по този традиционен спорт. Футболът е единствена алтернатива за подрастващите, а масовият спорт не разполага с нито едно сносно съоръжение. Ловеч е един от стотиците примери в България.  Снощи чух, че новата стратегия на Великобритания предвижда въвеждане на часове по колективните спортове още в малките класове. Има ли по-удобен момент от настоящия, за да увеличим часовете по волейбол в училищната програма? Този спорт очевидно има корени и може да носи сериозни успехи.

Преди седмица Бойко Борисов каза, че ако имахме възможност да вложим 1-2 млд. лева в спорт щахме да добием 10-15 медала повече. Звучи ми като оправдание. Дали Унгария, Чехия и Полша са вложили толкова пари? Ще ни стигнат десет пъти по-малко пари, стига да ги вложим разумно и изцяло в спорта. Не само в нови зали и стадиони. Най-вече в хора и знания. В подготовка на млади спортисти и ново поколение, модерно мислещи треньори и специалисти. В широкото въвеждане на медицината и науката в спортната диагностика и подготовка. В заимстване на ноу-хау и знания от водещите спортни школи по света. В повече участия на нашите спортисти в силни международни състезания. В прилични условия за масов и училищен спорт, за да върнем децата на състезателните площадки.

Дошло е време да започнем отначало. Стига хората, от които зависи, да направят верните изводи. А надежда има. Видях я в сълзите на Станка Златева, волейболните национали, момичетата от ансамбъла. В мъжкото поведение на Кубрат Пулев,  Данчо Йовчев, Александър Александров, Детелин Далаклиев, Стойка Петрава, В сърцатото участие на Ивет Лалова, Нина Рангелова, Силвия Митева. В младостта на  Гришо Димитров и Цвети Пиронкова. В желанието за възраждане на щангите, показано от Милка Манева и Иван Марков.

Така, че хайде да не стреляме по спортистите! Те ще ни радват отново! Важното е този път държава, федерации и спортна общественост  да поемат заедно по правилният път. За да не поемат нашите медали или спортисти към други държави. В едно от студията на националната телевизия Тереза Маринова каза, че като спортист никога не е минавало през ума и да се състезава за друга страна. Откакто родила детето си, понякога се замисляла за живот в друга държава. Ще ми се българските спортисти да се състезават и мечтаят за България!

 

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на спорт. Запазване в отметки на връзката.