А някога Дейвид Ковърдейл и Лепа Брена седяха на една маса!


Наскоро един млад приятел, студент в София, сподели, че хората в столицата са много по-толерантни в музикално отношение. Там мнозина приемали еднакво добре твърдия рок и поп-фолка. Металистите не наричали чалгарите простаци и фльорци, а почитателите на фолка  не отъждествявали рокаджиите с наркомани. Следвайки логиката на събеседника стигам до заключението, че горепосочените етикети са общоприети за Ловеч. В този контекст си спомням две случки от ежедневието на Езиковата. На миналогодишното издание на Феста група почерпени абитуриентки посрещна училищната банда “Feldown” с неспирни възгласи „метали“, при това с апломб и жар, сякаш изричат голяма обида.  Наскоро група рокаджийки ме обсипа с възмущението си как е възможно ние, учителите, да позволяваме в училище да се слуша пошла чалга, при това от сополиви подгответа.

Досега не бях се замислял, че музикалните вкусове може да бъдат източник на такъв антагонизъм и злобно противопоставяне. Неволно се връщам в моите гимназиални години – първата половина на 80-те години на ХХ век. Времето, когато хард рокът е в апогея си, а метълът завладява тълпи поклонници. Този музикален стил е почти забранен от комунистическата власт. Албумите на “Iron Maiden”, “Black Sabbath”, “Whitesnake”, “Scorpions”, “Accept”, “AC DC”,  “Kiss”, “Helloween”, “Manowar” и т.н. се разпространяват апокрифно. Без да бъде забранявана, но и без да бъде официално промотирана, от запад набира височина една различна музикална вълна – Лепа Брена, Весна Змиянац, Драгана Миркович, Неда Украден, Мирослав Илич… Сръбският фолк, който все още не беше турбо. Половината ми съученици и приятели от компаниите бяха възторжени почитатели на твърдия рок, другата половини – страстни любители на сръбските хитове. Не само, че се търпяхме, но и взаимно уважавахме музикалните вкусове.  На домашните сбирки, гарнирани с подобаващи дози алкохол и настроение, всички пиееха „Миле воли диско“, „Кат замирису йорговани“, „Зора йе“ В дискотеките се изсипвахме на дансинга и куфеехме на  “I Want to Break free”,  “Forever”,  “Bells of Hell”,  “Another Brick in the Wall”, “Urgent”, “We Are Not Gonna Take It”,  “Still Loving You”. Тогава музиката беше удоволствие, което споделяхме. Рокът беше бунт срещу застоялите нрави, а сръбският фолк бе ритъмът на забавлението, без да ни натрава стил или философия.

По-късно нещата се изродиха. Рокът започна да се изкривява в някакви псевдо стилове (Progressive, Death, Trash), появи се родната чалга с нейните просташки текстове и курвинско излъчване. Единият и другият започнаха повече да държат на символиката, отколкото на съдържанието – черни дрехи, алкохол, дрога или силикон и показна голота. Текстовете се превърнаха в истински словоблудства, а посланията се сринаха до екзистенца на приматите. Всеки от стиловете, пиян от своето величие, създаде собствена субкултура. Сигурно така са се появили поколенията, интоксикирани от чалга или рок и нетърпими към различните.

Печален е фактът, че съвременните млади хора живеят в своя тесен музикален ареал и воюват с различните музикални вкусове. Кой каза, че почитателите на чалгата са непременно простаци или пачаври. „Отгледах“ няколко випуска чалгаджии. Огромна част от тях са много интелигентни младежи. Сред тях са медици, адвокати, обещеваща писателка, лауреат на литературни награди. Познавам и много млади рок хардлайнери. Най-често зад  черните дрехи се крият снежно бели души и забележителен талант. Няма наркотици, а моралът е много над стандартите от Уудсток. Някога музиката ни обединяваше. Днес разделя и зарежда с нетърпимост. Сигурно, защото се размина в посланията – единият стил възпява живота като самота (изключвам старите бунтарски банди), другият като консумация (на любов, храна и напитки).

Написал съм много срещу чалгата като псевдокултурен феномен. Но не мога да виня тези, които се увличат само от ритъма и енергията. Казал съм много за екзестенциалната сила на рока. Но не мога да оправдая онези, които търсят единствено алкохолните оргии и медикаментозната нирвана. Музиката е начин на живот и винаги има своите пресечни точки, встрани от посланията и далеч  от налаганата псевдокултура.

Не можеш да отричаш само, защото не си опитал да разбереш. Един мой ученик казва, че не може да служа “Yellow Submarine”, защото го вбесява, без да разбира, че тя изразява бунта на неговия рап, само че по различен начин.

Абе, въобще днес е трудно младите хора да седнат на една маса с Ларс Улрих и Андреа! Съжалявам ги! Най-малкото затова, че в моите младежки години честа прекарвах вечерите си в компанията на Дейвид Ковърдейл  и  Лепа Брена!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на музика. Запазване в отметки на връзката.