Наздраве! За музите, душата и аудиторията!


Оказа се, че преди два дни съм публикувал пост № 300 в блога си. Изненадах се, въпреки че пиша активно и редовно. Триста статии написани за двадесетина  месеца (за да бъда съвсем честен седем са публикувани по-рано).  Блог имам от 4-5 години, но през септември 2010 реших да пиша сериозно. Тогава нямах амбицията да става блогър. Просто исках да споделям.  До днес продължавам да гледам на блога по същия начин  – без да си поставям цели, хоризонти, без да храня очаквания.

Ако трябва да отпечатам целия този труд от статии би се получила средно дебела книга –петстотин страници, че и отгоре. Само дето никога нямаше да напиша триста печатни  материала.  Нетът, блогът са прозорци , които зареждат с различен ентусиазъм.  Не съм допускал, че ще мога да напиша триста статии. Дълго време си мислех, че темите ще свършат, че мислите ще зациклят.  По-късно разбрах, че светът е изключително шарен, а  ежедневието бъка от поводи  „да се хванеш за перото“ .  Разрових се в темите и статиите. Знаете ли, блогът е отличен инструмент за психологически анализ. Човек пише за това, за което му пука, харесва, обича.  Зад писаното от мен слово надничат четири музи – Езиковата, Ловеч, Образованието и Литекс. Голяма изненада, нали! Оказа се, че 2/3 от статиите са с горната тематична ориентация.  Цели 86 пъти перото ми е скърцало върху проблемите, делника и бъдещето на Ловеч.  В други 40 случая съм черпил взъхновение от духа и емоцията на Езиковата. Сигурен съм, че тези статии са докоснали някоя и друга струна в душите, защото са били посетени (дай Боже прочетени) повече от тридесет и три хиляди пъти!

Сигурно ще прозвучи странно, но блогърстването (какви думи измислям само) ми помогна да открия и развия скътани в душата ми качества. Научи ме да споделям. Дето се вика искрено и лично.  А в началото ме беше страх. Мисля си, че дори ме беше срам – да показвам болката, тъгата, надеждата, вярата. Спомням си колко се колебах да напиша една статия, в която признавах за любовта си към моите ученици (от бившия ми клас). Статията сякаш събори преграда в душата ми. След нея започнах да говоря много по-свободно за чувства, не само във виртуалните, но и в живите еждневни контакти. Блогът разшири свободата ми.  Даде ми възможност да казвам повече истина, без да ме интересува дали и кому се харесва. Позволи ми да градя и представям своята житейска философия.  Блогът е моята битка, макар и виртуална, за моите ценности – свободното общество, почтеното управление, човешката солидарност, приятелската обич, гражданското право. Тук  се върнах към бунтарските си корени и осъзнатата съпротива, като форма на достойна защита за всички житейски идеали.  Блогът ме помогна да се науча да уважавам  съмешленици и опоненти, хора които споделят и хора, които отричат  моите идеи. Защото животът не е само черен и бял, а тезите не са непременно правилни и грешни. Не на последно място блогът ми помогна да развия стил на литературно писане, да усъвършнествам качества, които се нуждаеха от смелост и трибуна.

Много ог тези триста статии са моментна енергия – гняв или ентусиазъм, ако пренощуват ще посърнат. В този смисъл блогът е моментна снимка, история и биография. Ползвам стихиен почерк – пиша на момента, без чернови и корекции. Ако не запиша бурята  в душата си, тогава когато се въздига, ще я загубя завинаги.  Блогът е моят шанс да „хербаризирам“ емоцията, в момента, в който се е родила. Триста статии означават триста различни повода, триста различни вдъхновения, триста различни емоции. Записани те  остават завинаги!

Не вярвайте на блогър, който ви казва, че не се интересува от читателската аудитория. Блогърът е „социално животно“ и смуче основания от своите виртуални контакти. Блогърството без аудитория е като битов алкохолизъм – безутешен и сърдит. Кагото си блогър с читатели е като парти с приятели, дори да прекалиш с алкохола остава приятно усещане. Срещу моите триста статии стоят близа 80 хиляди посещения (прочита).  Разпознавам малко от своите читатели, но съм благодарен на всички Защото блогърството е форма на споделяне. Без значение дали има съгласие, достатъчно е че има готовност за дискусия.  Затова се радвам на всеки коментар – одобрителен или укорителен. В края на краищата всеки носи частица от истината.

След триста публикации се чувства като в началото – готов да пиша за удоволствие и разтоварваме, стига да ме спохождат музи и да намирам аудитория. А аз ще остана верен на моята гледна точка, опряна на свобода, истина и човешки ценности!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на me. Запазване в отметки на връзката.