Загнилите души убиват надеждата


 

Двадесет  години след Освобождението България набира икономически темп  и доближава европейските държави по модернизация на различни стопански и социални области. Двадесет  години след  края Първата световна война България достига най-високите икономически показатели в дотогавашната история (1939 г.). Двадесет години след Втората световна война България се превръща в индустриална държава, животът се подобрява (макар и по социалистически), ключови социални услуги (образование, здравеопазване) са общодостъпни. Двадесет и две години след последната икономическа катастрофа (1989 г.) България е една от най-бедните в Европа, проядена от корупция и престъпност, покосена от смазваща демографска криза и небивал мащаб на емиграция, с  тотално рухнала икономика и без  ясни стопански приоритети, архачна инфраструктура, все по-скъпи и трудно достъпни публични услуги като здравеопазване и образование.

След Освобождението и Първата световна война българите градят, опрени на исторически национални ценности – трудолюбие, патриотизъм, национален идеал, доверие към държавата, предприемачески дух, стремеж към социална справедливост, човешка солидарност, политическа почтенност. През социалистическите години българите  отново градят с най-искрена мотивация и увереност. Въпреки политическата диктатура, отнетата свобода, демагогия на системата. Макар и потънали в заблуда продължават да следват истински ценности – честност, родолюбие, национален идеал, вяра в равноправието и солидарността, доверие в държавата (която според социалистическата пропаганда се грижи за сигурността, образованието, здравето, старините на хората).

През последните двадесет и две години, за пръв път в своята история, българите разграждат. Вероятно мога да намеря смислени аргументи  за разграждането на икономиката и социалната организация, но няма как да оправдая деструкциите в българската душевност и ценностна система. Когато днес мерим общественото изоставане  нямаме нужда от западни образци. Дастатъчно е да се погледнем  в „двора“ на нашите източноевропейски посестрими, с които заедно тръгнахме по  пътя от тоталитарно общество към модерна европейска демокрация. Из-оставаме непоправимо спрямо чехи, поляци, литовци, естонци, унгарци, словаци, латвийци, словенци. По-назад сме дори от сърби и хървати, преминали през кървави войни! Нали разбирате, че този път не върви да се оправдаваме с географско положение, история, геополитически интереси. Историята е обща, а имаме безспорни географски и геополитически предимства пред изброените по-горе страни.Повече от 5 години ползваме грижата на същата майка – Европейския съюз. Нали е ясно, че причините са вътре в границите на тези 111 хил. кв.км. И понеже това е едно от най-красивите парчета от Европа остава проблемът да сме ние , българите, които населяваме тази древна земя.

България не случи на поколение през тъй наречения преход. Съвсем не съм склонен да виня българина по принцип. Вече дадох примери за поколенията, писали история след Освобождението и Първата световна война.  Не мога да съдя и последното социалистическо поколение (това на моите родители). Живяли в липса на свобода и относителна безметежност, със скромни изисквания за житейски стандарт и упование в грижовността на държавата.  Те не бяха подготвени за промените. Съвсем логично отговорност за градежа на държавата трябваеше да поеме покелението, което промяната завари на 20-30 години. Нека поясня, че това е моето поколение. Тъжен факт е, че тази генерация ще остане в историята, като допуснала непознати разрушение в държавността, стопанството и националната душевност.  Не знам дали подмяната на човешките ценности  е планиран процес, но поколението на прехода се оказа особено подходящо за подобен експеримент.  Имам усещането, че целия ценностен катехизис на българина бе пренаписат за тези две десетилетия. При това с нравствени кодове, които предполагат деградация. Нека опиша един „букет“  от псевдоценности и разрушителни качества, които легитимирахме през времето на прехода.

Алчност. Може би най-разрушителната душевна сила. Преходът бе време на невиждан грабеж, който не само не получи обществена санкция, но се превърна в приемлива норма.  

Завист. Макар да е традиция в националната народопсихология , социалното разслоение на прехода я разви до собено уродливи форми. Ежедневно виждам завист, породена от всевъзможни поводи – обществени успехи, личен просперитет, финансово благополучие, интелектуално превъзходство. Имам усещането, че дори семейното щастие отключва българската  завист.

Властолюбие. Властта се превърна в силен  инструмент да богатееш. Куцо и сакато катери поритическите склонове – не са важни качествата, от значение са апетитите. Пълчища политически мишки гризаха и продължават да грижат парченца от държавната софра.

Омраза към способните. Преходът изтласка много утайка и случайни герои да ръководни позиции. Твърдя, че огромна част от началниците в България тънат в некадърност  и страх от способните.  Затова съвременният управленец живее с агресията да мачка, вместо с ентусиазма да управлява креативно.

Нагаждачество (комформизъм). Съвременният българин мечтае да се впише. Затова подлизурството и раболепието се превърнаха в инструменти на успеха. Обществото изобилства от хора, готови да лазят сервилно пред нозете на всеки, който има поне една стотна власт и влияние. Подобни плазмодии срещам ежедневно  – в служабата, на улицата,  в администрациите…

Безпринципност. Нравствената проституция придоби чудовищни размери. Помислете само колко хора прекарват живота си надупени и постоянно въртят  задника си към поредния политически исполин. Политическото нестинарство е истинска епидемия, идеите се разменят евтино срещу  келепирец.

Корумпираност. През социализма корупцията имаше една разпространена форма – връзкарството.  Съвременният българим преследва облагите с подкупи  и партийно членство.

Страхливост. Свободата не е сред даровете на българската демокрация. Страхът от социализма остана и бе култувиран в основна черта на родната народопсихология. Страх от мутрите, силните на деня, началството, страх за работата, децата, бъдещето. Удобни оправдания, с които съвременният българин обясна нежеланието да протестира срещу  растящи цени, ниски доходи, самозабравили се политици, разкапана съдебна система, своеволия на бизнеса…

Културна деградация. Чалгата, като мислене и философия, спечели културната битка на прехода. Културният светоглед на новия българин е рамкиран от  първични рефлекси (масата, чашата, кревата) или материални желания.

Нихилизмът. Българският патриот остана в миналия век.  Съвременният сънародник няма национален идеал. Бъдещето не е общо и национално, а лично.  Обществото няма осъзната цел, не мобилизира енергия. Затова всеки се спасява сам, включително и зад граница.

Нямам претенции да рисувам народопсихологичен портрет. Исках да нахвърлям няколко щрихи към картината на нравствения упадък, в който поколението на прехода вкара България. С подобна ценностна представа дълго време ще останем аутсайдерът на Европа. Едно духовно загнило общество не може да има здрава икономика и ясни перспективи. Най-лошата новина е, че поколението на прехода проектира своята ценностна деградация върху следващата генерация. Затова си мисля, че в близките 20-30 години не ни очаква възраждане, а мъчително плъзгане надолу и отдалечаване от останалите европейски нации. Просто болното общество се лекува твърде дълго. Поне докато се родят хора, които не са прихванали от заразата.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.