Училището между двете истини


Миналата седмица, в Езикова, бе показан един от най-новите и успешни български филми – „Номер 1“. Филмът, между другото носител на „Златната роза“ от Варнеския фестивал през миналата година, се превърна в истинско събитие и предизвика отдавна незапомнена дискусия между ученици и създатели.  Надявам се, че ученическата аудитория е разчела това, което най-силно впечатли и мен – посланията. Отдавна не бях гледал филм, който за кратките 70 минути казва толкова истини и отправя така дръзки предизвикателства.  За младежката агресия като следствие от бездушието на семейството и лицемерието на обществото, за стихийната мъст и страха от битките в живота, за обърканото училище, толкова плахо в опитите си да разбера бунта на младото поколение. Нямам намерения да се впускам във философски разсъждения. Седнах да пиша, защото от главата ми не излиза една забавна сцена, която илюстрира по брилянтен начин архаичното мислене, пропило родното образование. Директорът на училището и учителят по литература (изигран запомнящо се от Филип Аврамов) наблюдават запис от камерите, запечатал сцени на насилие. Учителят констатира тъжно, че днешното поколение е толкова различно и не можем да го поставим в старите калъпи. Директорът отговаря с абсурдна увереност „а ще можем, ще можем“.  Сцената е ярка алюзия за почти загубената от съвременното училище битка за възпитанието на младото поколение. В целия филм учителят по литература е сам и изоставен в опита за възпитанието на децата, в усилията да канализира и насочва бунта, в стремежа да преподава морал и човешки ценности. След прожекцията, някак неусетно, в паметта ми изплуваха сцени от по-стари български филми с училищна тематика. Те съвсем не са много, а тези, които наистина възпитават са по-малко от пръстите на едната ми ръка. Сред тях със сигурност са „Вчера“ и „Не си отивай“.  В единия филм директорът Цончев защитаваше педагогическата философия „че истината не се дели на две и всички са равни, поне докато завършат училище“, в другия младият ръководител окачва табелка с надпис „убиец“, на врата на учител, позволил си същото унижение спрямо дете. В единия филм директорът е уволнен, в другия – напуска сам. „Белите лястовици“ остават неразбрани и чужди в родното образование. През 1976 г., през 1988 г., през 2011 г. (годините, в които са произведени филмите).  Излиза, че 40 години българското образование  омаловажава усилията на почтените  и възпитава готовност да се следват лъжата, лицемерието, безразличието. Поне това показва киното, а някой бе казал, че то е отражение на живота.

Изкуството е хипербола и послание. Понякога криво огледало, което показва проблемите ни озъбени и грозни. Сочи къде грешим, кара ни да се замислим и поправим. А, че грешим е сигурно. Щом агресията ескалира и нямаме лекарство, щом  омразата е преборила любовта в детските сърца,  щом не възпитаваме добродетели, а се примиряваме с пороците, щом ги учим, че и в училище има две истини (за бедни и богати, „простосмъртни“ и връзкари).

Старателно се опитваме да вкараме новото поколение в старите калъпи и понеже не успяваме обявяваме поколението за деформирано по рождение. И продължаваме упорито да не разбираме, че  когато възпитаваме безразличие и лицемерие, инжектираме обществото с  отровен морал, от който после страдаме пак ние. Както през 1976 г. или 1988 г.

Ще ми се повече учители да видят филма „Номер 1“ и да вникнат в неговите послания. Изкуството няма да ни даде готови модели на възпитание, но ще ни подтикне осъзнато да ги търсим.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.