Жертвите на премълчаваната историята


На 1-ви февруари 1945 така нареченият Народен съд произнася смъртни присъди срещу 67 депутати от българското Народно събрание, три правителства и техните министър-председатели Богдан Филов, Добри Божилов Иван Багрянов и тримата регенти на малолетния тогава Симеон II. Екзекутирани са същата нощ.

От миналата година този ден е обявен за Ден на почит към жертвите на комунизма. На въпросната дата просъветската върхушка легитимира беззаконието в България и превръща терора в средство за саморазправа и управление. Жертви на този терор са избитите без съд и присъда (по мнение на историците десетки хиляди българи), пратените по лагери и затвори, хилядите български семейства, на които са отнети фабрики, банки, магазини, земи и животни. Жертвите на този терор в България са стотици хиляди. Не всички са унищожени физически. Много повече са осакатени психически, подтискани професионално, унижавани и поругавани, натикани в най-ниските обществени равнища. Само защото са били предприемчиви и заможни хора, осигуряващи просперитет на семейства и родината си. Няма да бъде пресилено, ако заявя, че комунистическият терор смазва цвета на България.

Утре е ден за памет. Ден, в който трябва да си спомним, не за да мразим, а за да се поклоним пред безмислената смърт на хиляди българи. Не е ден за реванш, а за покаяние. Не бива да бъде дата, която разделя нацията, а ден, който ни прави единни в убежденията си, че не трябва да повтаряме безумните грешки от близката история.

Един от инициаторите на Деня за почит, президентът Желю Желев, казваше, че „преди да затворим една страница от историята трябва да я прочетем”. Двадесет години кръгове в тази държава натискат кориците на историческата книга и настойчиво ни молят да я затворим. Не искат да четем.

Ето утрешният мемориален ден се споменава „под сурдинка” в накоя и друга национална медия. Регионалните мълчат. Училището отдавна е деполитизирано, учебниците са деполитизирани и страдат от историческа амнезия. Младите хора растат с липсващи файлове от историческа истина. Те не носят утрешната памет, защото не знаят истината за злокобните времена, в които са живели прародителите им. След време тези поколения ще изтрият почитта  на 1-ви февруари, не защото нямат сърца, а защото нямат историческа памет за уродливостта на комунистическия терор.

Утре, може би не всички ще успеем да запалим свещ в памет на покойниците, но всички можем да разкажем истината за тяхната памет и съдбата на хилядите българи, понесли „гнева на терора”. Зрелите трябва да си спомнят и да поднесат своето “mea culpa” към миналото. Младите трябва да научат, за да намерят отговори на въпросите за изгубените мечти на своите баби и дядовци, ограбеното бъдеще на своите родители, бедността на своя народ, криминалното зачатие на голяма част от съвременната бизнес класа, мрачното настояще на България.

Утре гузните, за пореден път, ще ни призовават да не разделяме нацията. Аз пък мисля, че дни като този обединяват нацията – в желанието да осъди и да не 0допуска рецидиви на  историята. От ,1945 година насам нацията е разединявана единствено от комунистите.  В миналото разделяха хората на „врагове на народа” и „приятели на съветите”, на „кулаци” и „честни земеделци”, на „мръсни капиталисти” и „експлоатирани трудещи се”, на „активни борци” и „простосмъртни хора”, на „деца на наши другари” и „деца на неблагонадеждни родители”, на „доносници” и „такива, за които е донасяно”, на „агенти” и „жертви на агентите”.  Днес техните деца, преситени от власт и икономическо влияние, продължават да разединяват нацията и настояват да затворим страницата на историята. За да не прочетем за жертвите, върху телата на които се се изкачвали техните династии.

Точно заради паметта на тези жертви има смисъл от мемориалите, сведените глави и свещите утре. И от публичното говорене на истината за комунизма!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.