Честито намаление на социалните придобвики, българи!


Не умеем да защитаваме интереса си, ние българите. Както казва Иван Хаджийски „интересът ни е еснафски и стига плета на двора ни”. Българинът трудно може да бъде спечелен за каквато и да е социална кауза, ако тя не вещае победна развръзка. А усещането за успех се внушава от водачите. Защото пак ще се позова на Хаджийски „ колебанието на водачите превръща колебанието на масите в отчаяние”.

Цяла Европа се тресе от протести.  Хората бранят права и социални придобивки. Не твърдя, че успяват. Напротив реформите се случват, сигурно защото са нужни. Но работници и синдикати се държат достойно и защитават докрай интереса на трудещете се.

В България също се извършват реформи. Най-болезнените за посдните две десетилетия. Промяна в пенсионната възраст, премахване на допълнителни плащания за прослужено време, оттегляне на държавата от осигурителни плащания за някой категории служители, нови правила на заплащане в административния сектор, значителни съкращения в железниците. Знам, че много от тези реформи са наложителни. Като синдикален председател, обаче, съм убеден, че профсъюзното достойнство изисква да защитаваш докрай правата и членовете си. Уви, всички протестни действия се изчерпиха с един импровизиран митинг, колкото Констатин Тренчев и Пламен Димитров да оправдаят съществуването и наливането на членски средства в КТ „Подкрепа” и КНСБ. Протестната активност на синдикалните босове много приличаше на рижисиран спектакъл от кеча – много приказки и безпочвено перчене, преди да отнесат як пердах от парламента. Двата синдиката свиха байраците още по време на второто четене на бюджета и се заоправдаваха, че ще правят национална предупредителна стачка в деня, когато се гледа отлагателното вето на президента. Е, този ден отмина със спокойно парламентарно гласуване и при пълно синдикално мълчание.

Ето я разликата с бойките трудещи се от европейските страни – кекави са ни синдикатите. Склонни на лесна колаборация в полза на, може би, собствени интереси. Разбрах го още преди четири години, когато цинично предадоха нашата учителска стачка. Един исторически протест, който бе умишлено изолиран и воден в удобна за синдикалните ръководства посока. Някак случайно след края на стачката двата синдиката почуха премиерски подарък – собствеността върху сградите, в които се помещават. Неотдавна написах, че с учителската стачка бе разбита илюзията за синдикалната солидарност. Посочих, че егоистичният подход тогава ще доведе до изолация на всяка следваща стачка. Не чаках дълго, за да получа доказателство – железничарската стачка остана самотна, без обществена подкрепа и синдикално рамо. Неприятно ми е да мисля, че след като не изведоха трудещите се на протест докрай, синдикалните ръководства може да получат нови подаръци.

Смирението, с което трудещите се посрещнаха реформите е и въпрос на характер. Както казва Остап Бендер „спасението на давещите се е дело на самите даващи се”.  Отнемат значителни финансови бонуси на държавните служители, но те не протестират.  Опасност от съкращение надвисва над главите на хиляди железничари, но само няколко стотин от тях предприемат стачни действия. Дори десетките хиляди учители, сътворили стачното чудо преди няколко години, посрещат с равнодушие посегателството върху  пенсионния статус и бонусите за прослужено време. Какво да се прави – хрисими хора с еснафски светоглед. И користни синдикални водачи. Въобще трудещи се, подарък за управляващите. Удобни за всякакво реформиране.

Така, че скъпи приятели от наемния труд, честити реформи. Ползвайте си ги със здраве и не се оплаквайте, ако някъде ви обиват. Вие си ги избрахте – управляващите, синдикалните шефове и реакциите към посегателствата на първитне и бездействието на вторите.

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.