Двеста удара на сърцето


Като ме е сграбчил един ентусиазъм да пиша, та чак не ме пуска. Направо ме изгори тази пуста страст. За има-няма 15 месеца надрасках…двеста поста. То бива графомания, ама чак толкова… Като се замисля що време ми отнема, що енергия!  За интелектуалните напъни да не говорим! Въобще пълна идиотия. Вместо да седна с купа попкорн пред тв-то и да гледам поредната турска сапунка или вълната нови български сериали, аз съм се вторачил в лаптопа и тракам, в някакъв странен дилириум,  ред след ред. На всичко отгоре се опитвам да поучавам и да давам акъл. „Айде всяка жаба да си знае гьола” би казал изнервен читател. Сиреч, географе, не се мисли за по-висок от Рила!

Да, ама как се преодолява пристрастяване? Хайде пробвай читателю,  поне една седмица да не „воайорстваш” из някоя от социалните мрежи на нета. Няма да можеш, нали? Тогава сигурно започваш да ме разбираш. Чуя някаква вест и почва едно сърцебиене – туп-туп, туп-туп. Не ме пуща, докато не седна да си излея мъката в уърдпреса. Пусна си интелектуалните  сокове и сърцебиенето спира. Също като кръвопускането, дето го практикували като универсално лекарство през средните векове.

Ако ме попиташ, досущ като един лекар, от какво  получавам сърцебиене, ще ти отговоря – от живота, нашенския. Например получавам сърцебиене от това, че не мога да достигна нивото на обществена  простотия, от собствената неспособност да се впиша в културното въздигане на нацията, от това, че тотално изоставам от динамичното развитие на съвременното образование, от личната тъпотия, поради която не мога да разбера благородството и компетентността на българските политици, поради факта, че не ми стига куражец, за да бъда свободен бунтар, като всеки средностатистически българин, заради нравствения ми архаизъм, който ми пречи да проумея силата на новите морални ценности, от това, че съм предубеден и не искам да приема, че Ловеч процъфтява, а местните управници дават повече, отколокото взимат. Абе черноглед човек – където и да погледна започва сърцебиене.

Казват, че маймуните в зоопака били кротки, когато няма посетители. Щом се появят люде представят целия репертоар от маймунджулъци. Та и с моето сърцебиене е така. Щеше бързо да утихва, ако няма кой да го види. Затова отдавна е измислен цярът цензура. Вместо него, обаче,  свобода на словото и трибуни на словото, които  превръщат моето сърцебиене в графоманска досада.

Подозирам, че главните виновници за интелектуалните ми изстъпления са Мат Мъленуег и Марк  Зукърбърг. Единият автор на платформата wordpress, която ми дава шанса да се упражнявам в дилетантски разсъждения, другият – създател на мрежата facebook, чрез която ги разпростанявам. А, разбира се и всички онези странни хора, които четат моите блогърски миш-маши и дори щедро ги предлагат на свои приятели и познати. Вместо да се страхуват, че са заразни – най-малкото от сърцебиене.  А разклопа ли им се сърцето, няма как де не посегнат към клавиатурата и да се отдадат на графоманска вакханалия.

Абе няма ли кой да върне цензурата и да нарита задниците на Мъленуег и Зукърбърг?  За да ме избави от сърцебиенето, а мрежата от досадни постове!

 PS Ако този пост ви дразни просто сменето url-то. А на тези, които ще останат – благодаря. Може би сърцата ни бият в еднакъв ритъм!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на медии. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Двеста удара на сърцето

  1. tutankhamon661 каза:

    За пръв път направих блог преди около две години. Вече усещам негативното влияние.
    Веднъж прочетох разговор между блогъри, които са по форумите от близо 10 години.
    Викам си „Тия здраво са изперкали“.
    Как ли ще съм аз след няколко години?

Коментари са забранени.