Мечтите не са срамни!


10.11.1989 година. Ден, в който си купих първия телевизор. Студентски, черно-бял. 10.11.1989 година. Мрачен, дъждовен есенен ден. Твърде неприятен, за да пренасяш обемист социалистически електроуред в трамвайния транспорт. 10.11.1989 година. Един обичаен студентски ден, в който с тогавашното ми гадже (днес моя съпруга) кръстосвахме софийските улици. Този път с малко по-отговорна задача – да пренесем въпросния телевизор до квартирата ми в комплекс „Изток”.

Ето така би могъл да изглежда този обикновен есенен ден – сиво на радостни точки (заради новата развлекателна придобивка). Само, че нямаше да си спомням всички горепосочени факти, ако първите думи на моя „Респром” (стара родна марка тв приемници) не бе истински писък в мрака. Да първата новина, осветена от лампите на моя телевизор, бе за оставката на другаря Тодор Живков. Всъщност този ден трябваше да бъде края на една епоха. Рубикон в историята. Начало на надеждата. Само, че май не се състоя, като такъв, щом започнах с телевизора, дъжда и тъжния софийски трамвай.

Всъщност твърде малко хора ще си спомнят този десетоноемврийски ден. И то главно, заради традиционната ретроспекция на медиите. Най-възрастното поколение не иска да го помни, защото им отне илюзията на младостта и наивната вяра, че са вложили смисъл в живота си. Моето поколение предпочита да го забрави, заради ограбените надежди и пропиляните години на прехода. Младото поколение не знае за 10-ти ноември, заради мълчанието на семейството и „разсеяността” на училището.

Допускам, че българското общество се срамува – за бедността след двадесет и две години копнеж по богатото пазарно стопанство, за самолишението от свобода след двадесет и две години мутрински и политически рекет,  за разрушените ценности след двадесет и две години чалгизация, за погинабото национално чувство след двадесет и две години раболепие към Америка и богата Европа. Само, че 10-ти ноември не е срамна болест или недостоен порок, за да го крием от децата си. Той бе нашата мечта да им подарим по-щастливо общество от онова, в което израстнахме. Чистите мечти не са срамни! Понякога мечтите искат време и пожертвани поколения (като мойсеевите, загинали в четиридесетгодишните обиколки в пустинята). Младите може би  ще успеят в мечтите, стига да ги научим да мечтаят!

През 1989 година бях на 22 години. Приблизтелно на толкова са момичетата и момчетата от  последния ми абитуриентски клас. Другите три са значително по-големи и надявам се зрели. Не съм сигурен, че знаят достатъчно за 10-ти ноември и крачката, която искахме да направим.

Например това, че на техните години живеех в общество лишено от свобода и трябваше да говоря с клишета и догми, за да  напредвам в университета и живота. Или, че семейството ми премълчаваше и преиначаваше фамилната история, изпълнена с комунистически репресии и грабежи, само защото се е състояло то интелигентни, предприемчиви и заможни хора. Това, че нямах право на избор за реализация след края на университетското обучение, независимо, че бях сред отличниците на випуска. Това, че нямах право да пътувам в над 80% от страните в света, тъй като бих видял, че процъфтяват за разлика от България. Това, че нямах право да произнасям на глас мислите си, защото бях заобиколен от агенти и доносници. Унижението да се редя на опашки с оскотели хора, само за да си купя чифт дънки или обувки от новоткритите магазини на “Levi’s” и “Hush Puppis”. Това, че нямах лаптоп и интернет, а черно бял телевизор и примитивен ВЕФ, от който научавах истината за България  от „подривните” радиопрограми „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”. Нямах ipod и мобилен телефон, с претъпкана от музика памет, а скъп (близо четири месечни заплати на моите подители) касетофон, закупен с връзки от валутен магазин.

Но бях възпитан в ценности – преданост  към приятелите, уважение към науката, респект пред знаещите, честност и доверие към хората. Имах своите приятели, с които споделях желанието да променим България, намирах своята свобода между редовете на книгите, в репликите от филмите, в текстовете на парчетата от твърдия рок и тежкия метал, в политическите вицове, в забранението радиостанции. Имах и своите невероятни университетски преподаватели, които разкъсваха оковите на страха, далеч преди 10-ти ноември.  После прекарах години по митинги, площади, бдения, барикади.  Бях един от поколението, което мечтаеше от зцлата си душа.

Днешните двадесетгодишни имат всичко. Неограничена свобода, която не умеят да използват. Огромен брой житейски алтернативи, но не и способността  да избират. Невероятни технологии и източници на информация, но закърнял усет за истина. Достъпни лъскави дрешки, но прашасали души. Растящо изобилие от технологични глезотии, но изтъняла амбиция за духовно развитие. Все по-малко ограничения, но убийствен социален комформизъм и стаден страх.

Не виня днешните младежи, че предпочитат модните роля на мутри и фолк-шаврантии, вместо учители или инженери.  Виня нашето поколение, което предаде мечтите и жадуваните ценности. Позволихме на алчността и материализма да извършват прехода от наше име , с подменени ценности – кражби, престъпления, политически лъжи или брутална чалга във всяка социална ниша. Позволихме на материята да вземе надмощие над духа. Може би, защото всички бяхме „омесени” по времето на комунизма, с фатални слабости в характер, воля, душевност. Инерцията на стария ред ни попречи да бъдем решителни мечтатели. Но това не означава, че трябва да се срамуваме от чистите пориви, с които последвахме 10-ти ноември. Не ни е писано да осъществим мечтите си, но можем да подготвим младите да го направят.

Затова не крийте от децата 10-ти ноември! Дайте им шанса да живеят в бъдещето, за което мечтахме!

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.