Ератостен, душевният стрийптийз и „нездравия“ идеализъм


Допускам, че всеки, прочел заглавието на този пост, че се почуди на странния словесен миш-.маш. Събирането на понятия с толкова различна степен на сериозност и смислово значение е почти абсурдно. Ако не се отнасят за блога, който четете в момента. Ще призная, че доста мислих за подходящите символи, с които да опиша кътчето виртуална свобода, което нарекох Блогът на Иво Райнов.

Сигурно сте забелязали, че блогът може да бъде открит под още едно име – Ератостен. Символика, която не е никак случайна. Ератостен е древногръцки енциклопедист, ръководител на най.значимия за времето си научен център – Александрийската библиотека. Оставя своето име,  като основоположник на географията и автор на едно от най-големите научни открития – размерите на Земята. Точно географията и вечното търсене на истината са символите, заради които си позволих да именувам своя блог на  древногръцкия учен. Ератостен е моето вдъхновение да изляза извън кожата на географа, за да ровя, търся, споделям, откривам, доказвам.

Точно преди една година започнах сериозно да пиша в този блог. Началото бе една тъжна констатация за изгубените символи на гордостта. Тогава, все още, нямах намерение да се захващам с поддържането на активен блог. Това се случи, след като моят приятел Павлин Иванов започна да публикува статии от блога  в най-четения  ловешки новинарски сайт lovechtoday.eu. Така, на 1-ви септември, преди година започнах един социален експеримент, чийто резултат и смисъл тепърва ще меря и осъзнавам. За една година написах 160 статии! Наскоро пресметнах, че това ми е отнело 480 часа или двадесет пълни дни в мислене и писане! За радост имам кучешка упоритост, ако се захвана с нещо сериозно. През тази година не ми липсваха теми – животът около нас изобилства от проблеми, тъга и радост. Никога не съм се замислял дали блогът е харесван или недолюбван, влиятелен или досаден. Просто пишех и популяризирах, чрез Фейсбук. Свободата е и в правото да четеш или да пропуснеш даден линк.

Винаги съм мислел, че блоговете трябва да приличат на своите автори, да изразяват техния темперамент и светоглед. Затова редовно зареждах блога с бунтарски теми и съпротива срещу статуквото (Горди и свободни, Граждани и поданици, България – една черна дупка на Балканите, Да споделим гнева, На кого му пука, Прекодирана душевност).

Стремях се да бъда искрен и разсъбличах душата си, нещо като бавен и опияняващ душевен стрийптийз. В началото ми беше трудно и изпитвах известно смущение.Но в един момент си казах „Защо, по дяволите, ми е блог, ако чрез него не изразявам сърцето си?”.  Научих се да споделям любов (Парченца от сърцето ми, Вашето утро настъпи приятели, Един щастлив оранжев фен) и тъга (Децата ни заминават, Рамораслеци) към хората и нещата, който истински ценя в живота. Посветих огромна част от своите постове на голямата си любов през последните седемнадесет години – Езиковата! Бъдете сигурни, че най-искрените ми послания бяха и ще продължават да бъдат насочени към моята най-масова  приятелска аудитория. Защото Езиковата ме срещна със забележителни хора (Един театрален гуру), невероятни традиции (Фестивал, който остави спомени, Поредните аплодисменти), незабравими изживявания (Денят, в който всички пътища водят към Ловеч и Езиковата) и събития (Спомени за  Езиковския дух, Сърце от Езиковата).

Блогът беше и ще остане моята гледна точка за събитията и фактите. Често заредени с повече идеализъм и „нездрава” любов към истината и правилата. Винаги критикувах със съзнанието, че адресатите на моя гняв нямат сетивност, за вредата, която нанасят на цели системи и общности. Предлагах констуруктивни идеи, без илюзия, че ще стигнат до съзнанието на самовлюбения чиновник. Правех го, защото знаех, че гражданската съвест трябва да говори. Най-често моите стрели застигаха съвременните недъзи на образованието (Ботев, мани ги тия, те даже не играят в Б група, Агресията – симптом на болното училище). Опитах се да не пестя упреци, нито към призваните да образоват (Греховното мълчание на учителя, Грешните мишени на съвременното училище), нито към избраните да управляват системата (Тръните не са само в петата).

Посветих много от статиите на моя роден град Ловеч. Всичко написано за люляковия град е споделено с болка и грижа. Споделях тъгата за демографските стенания на нашия град (Демографска катастрофа застигна Ловеч ), за загубата на младост, талант и перспективи (Младостта си отива) и вярата в гражданската енергия (Ще можем ли да полетим).

Във всяка от моите статии говорех и ще говоря от името на ловешките граждани. Не водя лични битки. За мен, от доста време, назрява конфликт – между меркантилното и съсипващо управление на този град и неговите граждани. Местните управници отнеха правото на хората да мечтаят и да подреждат своето бъдеще. Като човек, който обича града си аз избрах по-достойната страна на барикадата – тази на гражданите и техните интереси. Затова бях и ще бъда безпощаден в своите критики! Ще се боря с лицмерието, лъжата и популизма. Ще стоя за обществените интереси и ще соча идеите и пътищата, които биха отместили града ни в по-перспективна посока.

Оказах се сред малкото трубадури на гражданската истина! До днес съм самотен блогър, вглъбен в проблемите на хората и недъзите на обществото и на местната общност. Дори да остана самотен бегач, ще продължавам да бъда себе си. Защото любовта, честността, справедливостта и вярата в хората са ценности, върху които съм градил целия си живот. Ето това са орисниците на нездравия идеализъм, който често прелива от моите статии. Чарът на живота е, че съдържа различни краски – тъмни и светли, топли и студени, завладяващи и отблъскващи. Надявам се, че идеализмът е в светлата палитра!

Обстоятелствата, а може би и логиката, ме поставиха в нова обществена роля – политически състезател в кметската надпревара.  За мен тази стъпка е битка за един истински граждански проект, зареден с любов към хората и бъдещето на този град (Защо се набутах между кметските шамари). Това е моята нова кауза, която ще браня с истини, идеи и послания. За да печеля доверие и подкрепа. Макар, че някой сигурно ще помисли, че и това е нездрава доза идеализъм. Времето ще бъде единственият съдник, затова чие е правото.

Казват, че словото е силно оръжие, стига да пробие до умовете и сърцата на читателите. Дано да успявам! Пресметнах, че за една година блогът е четен 36 500 пъти или по около 100 пъти на ден. Всяка моя публикация е прочетена 230 пъти. Както и да се повтарят моите читатели и приятели, със сигурност са хиляди. Малко над 36 500 са жителите на град Ловеч. Не знам колко от тях са чели моя блог, но дори да са 1/10-та пак са супер сила. Защото ако всеки от тези хоря споделя само с още един свой приятел, роднина или познат, ще се получи истинска лавина. Не само от хора, от споделени чувства, грижи и истини. Нали разбирате колко нарастват шансовете да станем по-обичащи и добри! И най-вече, колко реална става възможността да преместим Ловеч във вярната посока, тази от мечтите на всеки честен гражданин!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.