Нека да си спомним героите на Ловеч!


И пред агабейските конаци по целия площад (сега „Кирков”) и през целия покрит мост се виждаха повалени човешки трупове и локви кръв. И мостовите дюгенчета – 50-60, разтворени и обрани и в една от тях видяхме една селянка родила и държи в полата голото си детенце, та там и остана, само с детето си.

 Евстати п. Стефанов „Новософроние”

 

Ние, българите не умеем да тачим паметни дати. Ако празникът е официален разпускаме доволни, че сме свободни от служебни задължения.  Ако е неофициален т.е. не е сред почивните,  го възприемаме, като делничен и скучен работен ден.  Без чувство на историческа признателност и искрено преклонение пред героизма на отминалото време!

Почитта към историята и прадедите е сред най-възвишените културни ценности. Историческият спомен е като фенер за всяко цивилизовано общество. Свети към нашето минало, за да не забравяме героите, да не изоставяме заветите, да не повтаряме грешките. Учи ни на признателност към личностите и събитията, но ни предпазва от долните страсти на историческата злоба и етническия реваншизъм.  Дали познаваме историческите уроци? Храним ли почит към величието и тъгата на отминали дати, белязали пътя към нашия делник?  Отговорът е личен и не е еднозначен.  

Двадесет и втори август е един от тези дни. Да приемем, че всички ловчалии знаят тази дата, като начало на свободното развитие на града ни (ще призная, че имам известни съмнения). Ако истински почитаме датата, трябва да намерим своите минутки, за да се поклоним пред многобройните монументи, напомнящи за драматичните събития. Би трябвало да отрупаме с цветя историческите паметници и мемориални плочи, символичен  жест на признателност към героите и ловчалиите, платили с живота си свободата на града. Реалността, обаче, е доста по-различна. Загрубели от проблемите на делника, някак загубихме своята чувствителност към историята. Разбира се, уважението към историческите дати и събития се учи, култивира и поддържа.  То не се изразява с маниерното (разбирай служебно) поднасяне на венци и соцреалзма на тържествените концерти.  Всъщност чиновническия подход към ритуалите е просто административна показност.  Той не поражда чувства, не възпитава признателност, не внушава уважение към драмата и героизма на историята. Много неща ни липсват в този ден. Човешкият призив на градоначалника за почит и спомен! Примерът на местните нотабили, призвани да водят своите съграждани в признателността  към историята! Харизмата на църковните водачи, дарени с Божията благословия да пазят буден народния дух и памет! Най-много ни липсват минутките на всеобща признателност и сирените, които подобно на Ботевия ден, да ни накарат да спрем, да се замислим, да си спомним и да промълвим своето „благодаря” на предците, без които нямаше да има свободна България и свободен Ловеч! Трудно ми е да приема аргументи на несъгласие и обструкции, защото съм убеден, че стотиците ловчалии, убити в знойните юлски и августовски дни на 1877 година, заслужават сирени и мълчалива почит!

Винаги съм изпитвал колебание, относно акцента, поставян в тържествата за 22-ри август. По традиция той е в ритуалите, организирани на „Алеята на българо-руската дружба” и Белия паметник. Нямам нищо против почитта към руските офицери и войници. Без тях свободата на Ловеч нямаше да бъде възможна.  Оставям на страна фактът, че тези мемориали са сравнително отдалечени и слабо посетени в горещия августовски ден. Убеден съм, че всеки, който изпитва признателност към саможертвата на русите, ще намери мотивация и време за постава стръкче цвят пред техните паметници. Мисля си, обаче, за стотиците българи, наши съграждани, прадеди, загинали в дните между първото неуспешно освобождаване на града (5.07.1877 г.) и повторното, окончателно руско завземане на Ловеч  (22.08.1877 г.). Не е ли по-патриотично и морално да фокусираме честванията на техните лобни места?  Има ли по-обединяваща памет от тази в чест на зверски избитите ловешки жени и деца и в почит на легендарните местни герои?  Да, трябва да се поклоним пред  тленните останки на руските войни, но сме длъжни да коленичим пред масовите гробове на изкланите съграждани в дворовете на църквите „Света Троица” и „Света Богородица”, пред паметната плоча на човеколюбеца,  героя Цачо Шишков, пред по-слабо известния „Кървав камъв” в Дръстене,  пред паметника на площад Тодор Кирков (нима Воеводата не е умрял за нашата свобода), осеян с труповете на десетки ловчалии в дните на свирепо турско отмъщение! Още повече, че първата литургия за освобождението на нашия град е отслужена именно на Табашкия площад.

Всяко година съм свидетел на един и същи печален факт – слабо гражданско участие във всички официални мероприятия, планувани за паметния ден. Ще ми се тази година да бъде различно! Още повече ми се иска да намерим няколко минутки, за да помълчим с цвете в ръка пред някой от паметните символи на драматичните събития от юли-август 1877 година. Жестокото турско отмъщение застила улиците на Ловеч с трупове. Затова свидетелстват паметните места във Вароша, Дръстене, Хармане, Дикисана. Всеки от нас живее в близост до поне една от тези светини. Нека този път ги посетим със спомена за историята и благодарност за саможертвата. Ако можем нека поставим цветя или просто да помълчим пред камъка!

Защото няма история без памет, няма цивилизация без уважение към предците!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч. Запазване в отметки на връзката.