Излейте душите си, приятели!


Почти години пиша активно. Не се считам за блогър, както ме определят някои. Приемам се за човек, решил да разкрие душата и сърцето си. Да говори истината, да критикува явно, да споделя чувствата си без опаковка от лицемерие. Най-простичко казано човек, използващ гражданското си право да говори. Не непременно за да бъде чут. По-скоро за да споделя – радост и гняв, вяра и решителност, копнеж и страх, дързост и съпротива, обич и недоволство. „Човешко, твърде човешко” би възкликнал екзестенциалистът Ницше.

Ще призная, че започнах с респект и съмнения. Исках да намеря своето място сред блогърите от Ловеч. С времето разбрах, че няма ловешка блогърска общност. В началото това откритие ме изумяваше, днес почти ме стресира. Не мога да приема, че в град, който надхвъря тридесет и шест хиляди жители (цитирам преброяването и НСИ) няма волни хора, готови да излеят душите си. Странно е да си сам в общност, която кипи с ежедневните проблеми и се задъхва в желанието да бъде различна. Знам, че в нечия душа тлее желание и се бори отчаяно с колебанието и съмненията. Страшно искам да окуража всички, които държат нерешително перото и се притесняват да го топнат в мастилото. Няма по-заразяващ от споделения опит. Затова ще ви разкажа за всичко, което превъзмогнах с предизвикателството да споделям вълненията си..

В началото бе страхът. Страхът, че ще разголиш душата си, ще разровиш съкровените мисли, ще покажеш скритите емоции, ще казваш нелицеприятни неща. Защото можеш да останеш неразбран. Защото можеш да изглеждаш наивен. Защото можеш  да си досаден. Защото може да не си интересен. Защото може да засегнеш интереси. Може да ти се смеят. Могат да те намразят. Може да те преследват. Тъпи страхове, присъщи на някой, който иска да изглежда съвършен. А ние сме грешни и смъртни, значи далеч от идеални и съвършенни. Винаги, когато изпитвах подобни съмнения си припомнях великолепната мисъл на Салвадор Дали – Не се страхувай от съвършенството, никога няма да го постигнеш!  Затова потиснах опасенията и реших да говоря истината – публично и гръмогласно. Без да мисля за отзвука и реакцията на засегнатите. С времето получих внимание от аудиторията и респект от властта, вместо пренебрежение и санкция.

Някога ме беше срам. Например да призная публично за чувствата, бушуващи в душата ми. Да кажа пред погледа на читателите простички човешки състояния. Затова се вслушах в думите на Маркес. „Намери време да кажеш на близките си  „извинявай”, „моля”, „прости” „обичам” и всички думи, изразяващи любов. Никой няма да се сети за скритите мисли. Покажи на приятелите си какво означават  за теб „. Преодолях задръжките, за да призная колко обичам порасналите хлапета от абитуриентския си клас, общността и училището, променили житейския ми светоглед през последните седемнадесет години, футболният тим, дарил ми радост и самочувствие. Щастлив съм, че го направих. Под друга форма нямаше да намеря възможност и смелост.

Не рядко страдах от съмнения. Ще бъда ли четен? Ще бъда ли разбран? Ще бъда ли споделян?  Човешка суета. Истински свободният следва сърцето си и не слага юзди на разума. Твърде слаби сме, за да контролираме съдбата, времето или света. Затова реших да правя каквото трябва, пък да става каквото може. Не пестях истина и изливах настроения. Показвах себе си, без маска и грим. Може би съм на прав път, защото гледам, че броячът на блога прехвърля числото 30 000.

В началото нямах аудитория. Пишех по принци и не разпознавах своя читателска общност. Затова се радвах искрено на всеки, натиснал бутончето за харесване или вписал свой коментар. С времето не само намерих верни читатели. Добавих много нови непознати приятели, открих забравени или изчезнали другари. Усетих подкрепата  и енергията на тези, които чакат и четат поредния пост. Започнаха да ме зареждат, вдъхновяват и амбицират. Почувствах се част от духовна общност – езиковска, футболна или гражданска, но искрена и сплотена.

Преди година започнах непредсказуем социален експеримент. Реших да пиша за себе си и от себе си, за истината и от позиция на истината, за гражданите и като един от гражданите. Не планирах резултат. Нямах фантазии какво да постигна. Реших да пиша за страстите и вълненията, за проблемите и идеите, за себе си и за другите, за българското общество и локалната общност. Откровено и с акцент на моята гледна точка за събитията и фактите. Не знам какво ще постигна, но научих, че има достатъчно (по) читатели на истината и разтвореното сърце.

Така, че приятели, не се страхувайте, отворете сърцата си и пуснете стихията на емоциите. Бъдете дръзки и пишете – за вашата любов и вашия гняв, за вашите мечти и вашите разочарования. Бъдете граждани и хора. Животът, светът и реалността могат да бъдат променени само с енергията на любовта и предаността към истината.

 Преодолейте страха, приятели,  и излейте душите си. Нека станем повече. Тогава ще ни чуят по-ясно и навреме!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на общество. Запазване в отметки на връзката.

7 Responses to Излейте душите си, приятели!

  1. krizt каза:

    Посланието е хубаво, но бъркаш, че в Ловеч няма други блогъри. В момента се сещам поне за трима, които живеят в града ви.Мрежата е по-голяма, отколкото изглежда и не сте попаднали един на друг, но някой ден ще се случи. Виж за блогърската общност, това е несъществуващо понятие. Силата на блоговете е точно в индивидуалността в това, че са различни и независими един от друг.

  2. ddiddo каза:

    Всъщност не е задължително блогърът да пише за себе си или да излива душата си. Дори, ако блогът да е възникнал като личен електронен дневник, днес по-известните и четени блогъри са корпоративни и/или технологични блогъри.

    Липсата на блогърска общност според мен се дължи на комплекс от причини, част от които са поколенчески. Първо по-младото поколение задоволява нуждите си от социално споделяне/признание чрез „like“ бутона на Facebook – много лесно и мързеливо, но напълно задоволително за повечето хора. Самата форма „блог“ предполага малко повече технически познания, повече време за да се поддържа редовно, повече умения да се пише и социален ангажимент на личността. Първите две липсват на по-възрастните, вторите две липсват на младите. И резултата е налице – 1 блогър в Ловеч – Иво Райнов! 🙂

  3. Био на автора: Севдалина Пеева:
    Публикувам в Greentech-BG от февруари 2008 с фокус зелени технологии и иновативни решения, които ще помогнат да живеем в един по-чист свят.

    http://greentech-bg.net/

  4. Svetlina каза:

    И аз да обадя един ловешки блогър 🙂
    http://dedenceto.wordpress.com/
    Просто защото онлайн сме голямо семейство и рядко се питаме за градовете 🙂 И понеже те срещам за пръв път, сега ще се образовам 🙂

  5. ivo rainov каза:

    Много се радвам, че написах този пост 🙂 Така открих блогъри от Ловеч, които търсех с месеци. Надявам се да намеря още… Тогава може и да формираме общност 🙂

  6. Аз не съм блогър (макар че от много време се каня да стана), но съм ловчалия (и Езиковец) и също се старая често да изливам душата си онлайн по наболели обществени и културни теми. Повечето са от по-глобално естество, но имам и не малко посветени на Ловеч и гражданите му, но те за съжаление в продължение на година достигаха до изключително ограничен брой хора чрез вестник „Фактор“ (кой чете вестници в Ловеч?).

    От много време също се каня и да споделя колко се радвам, че имам щастието да чета Вашите материали – т.е. материалите на един наистина загрижен за града си ловчалия, каквито се срещат все по-рядко. Нямал съм честта да бъда Ваш ученик, но поне имам тази да бъда Ваш читател 🙂

    Успехи!

  7. Svetlina каза:

    Ха 🙂 А новият ти пост ми припомни и за коалата Тео 🙂

    http://copingkoala.wordpress.com/

    Тя е от ловешката младеж, дето има намерение да се върне 🙂

Коментари са забранени.