Греховното мълчание на учителя


Знаете ли приказката  момчето от рода на крилатите хора? Едно момче от този род пораснало и вече било готово да поеме по свой самостоятелен път. Тогава бащата го окуражил да се възползва от предимството си пред другите хора и да полети. Показал му една скалиста пропаст и го посъветвал щом се почувства готов да дойде тук и да разпери криле. Младежът, обаче, бил доста объркан, защото не можел да лети, а приятелите го разколебавали. Все пак решил да послуша съвета на един от другарите си – да се учи постепенно, като започне от малка височина. Качил на едно дърво и скочил. Височината била толкова малка, че въобще не успял да размаха криле и паднал тежко на земята. Тогава, с неприятни контузии и цицини, отишъл при баща си и сърдито го попитал, защо го е подвел,. Бащата го погледнал състрадателно и казал: За да полетиш, сине, е нужно пространство, в което да размахаш крилете си. Ако нямаш смелост, може би трябва да се откажеш от опитите да летиш и да се примириш, че цял живот ще ходиш.

Спомних си тази история вчера, когато прочетох каментари към една покана, публикувана от сайта Lovechtoday.eu. В тях двама бивши ученици деликатно питаха защо не съм споделял своите граждански позциции в учебните часовете.

Уместно зададените въпроси ме провокираха да драсна следващите няколко реда. При това с чувство за вина. Всички знаем, че никой не се ражда активен, креативни и решителен гражданин. Тази роля се възпита и култивира. Един от най-силните възпитатели може итрябва да бъде училището. Особено, когато си в късните тийнейджърски години и формираш светоглед и характер.  Затова, обаче, са нужни подготвени и убедителни възпитатели. Най-малкото учители, които са готови да те научат на гражданско съзнание. Хора, които не се страхуват да изразяват лично мнение и те поощряват да формираш, споделяш и се бориш за своя собствена позиция или кауза. Със съжаление трябва да призная, че това не се случва в училище.

За греха и вината предпочитам да говоря от свое име. Нямам право да отговарям от името на всички други, с които сме призвани да образоваме и възпитаваме. Сигурно мога да развия няколко оправдания. Ще го направя единствено, за да призная  несъстоятелността им.

Най-лесно е да кажа, че ни ми стига време. Да, държавната образователна политика ми е отредила най-кратките контакти с учениците – средно 78 минути на седмица!!! С такова се учи география в средното училище. Образователните експерти са ми вменили за това време да преподам материал, чието разказване само би отнело повече от 2430 минути (толкова е общото време на всички ми часове през учебната година за всеки от класовете). Очевидно системата не ми е оставила излишно време. За да не се разсейвам и да не говоря глупости (като например някоя тема с гражданско звучене). Истината е, че ако искам ще отделя моите пет минути, в които ще дискутирам социално значима тематика.

Бих могъл да се извиня, че са ми отнели повода. Авторите на учебници са предвидили само теми, които не предполагат социални или политически коментари. Началниците са ми  наложили длъжностна характеристика, която забранява политизирането на учебния процес. И са оставили огромна съдържателна дупка около това понятие. Най-вероятно, за да могат да етикетират по този начин всеки мой опит да посоча на учениците виновните за мизерията в България или за трудния живот в техните семейства. Само, че кой може, стига да искам, да ми затвори устата, когато изричам няколко обяснения за икономическите и човешки престъпления на управляващите?

Бих могъл да се защитя с удобното твърдение, че днешните ученици не са готиви да слушат и следват социални послания. Да националните образователни стратегии са се погрижили да ги превърнат в конформисти, чрез правилници, пълни с ограничения или брутално потъпкване на поривите на независимост и свобода (като по време на ученическия протест от тази зима). Да, има разглезени деца, къпещи се в изобилие и удоволствия. За тях моите думи ще звучат, толкова разбираемо, колкото и заклинанията на африкански шаман. Но всъщност никой не може да ми попречи да стигна до умовете и сърцата на петте деца в класа, готови да вземат своите първи уроци по свободолюбие и гражданско достойнство.

Истината е, че нямам смислени оправдания. Дори рискът да бъда сам или последван от малцина не може да е основание за отказа да създаваш мислещи граждани.

Съзнавам, че инерцията прави чудовищен опит да ме превърне в чиновник – служител, който изпълнява държавна поръчка. Например да създава все по-малко образовани и тотално обезверени послушковци. Изпълнител на политика за зомбиране на поколенията, приучени да реагират на елементарни субкултурни символи, но неспособни да бъдат честни граждани на страната си. Доскоро мислех, че тази политика е разклатила образованието ни. Сега разбирам, че за двадесет години го е отровила до най-здравата тъкан. Щом е ампутирала гражданската отговорност, дори у хора като мен.

Историята сочи учителите, като най-активната част от всяко социално движение в България.  Смонете си Освобождението, възстанията, големите обществени протести. Преди двадесет години моите университетски преподаватели запалиха искрата на бунта и гражданския патос в сърцето ми. Днес аз не мога да пренеса този огън в сърцата на най-младите, които утре ще наследят България. Не защото е угаснал, а поради факта, че трябва да го крия в амплоато си на училищен преподавател. И да го разпалвам в блога си. Праволинеен чиновник и свободен гражданин! На кого да вярват тези млади хора?

Разбирам, че ако порасналите ученици не успеят утре да полетят, вината ще бъде и моя – защото не съм ги завел до върха над скалистата пропаст, откъде свободно да размахат крила за истински полет. Или защото съм мълчал вместо да им разкажа тази приказка.

Мълчание. И този, като всеки грях е заченат от него!

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на образование. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Греховното мълчание на учителя

  1. emaiv каза:

    Г-н Райнов, съвсем не смятам, че някой (по вашите думи образователната политика) е ампутирала гражданската отговорност у вас. Напротив. Вие сте чудесен пример за буден гражданин. И наистина – оправданията ви са излишни. Вие сте длъжен да давате пример и да носите отговорност за учениците си. Това, без съмнение, означава – да им давате всичкото свое знание за света. То не би могло да достигне до тях, ако не го пречупите през собственото си мнение за онова, което се случва наоколо. Предметът, по който преподавате и предполагам, в който сте добър, е по-маловажен от вашия опит и мнение. Подрастващите имат нужда именно от вашата личност и тя не може да е независима от вашето мнение и знание. Бъдете сигурен, че ако загубите работата си заради онова, което сте казал, след като сте го обмислил, след години ще има много ученици, които ще кажат: „А нашият учител загуби работата си заради това и това…“ Което е добро заплащане за един урок, не мислите ли? Не забравяйте да поставяте свободата пред конформизма и въображението пред нормите. Защото именно конформизмът и обучението да „спазваш нормите“ са двата най-големи „изрода“ на българското образование. Първо – защото в обществото няма усещане за нормалност, за да се спазват „някакви си норми“ и второ – защото общностите в България често се състоят от глупави и нехуманни индивиди (с какво ще им е полезен на децата тогава този конформизъм?). Учете учениците си на свобода и на това как да мислят. Давайте им пример. Бъдете вие този, който е свободен и мисли. Те искат и очакват именно това от вас. Не са им нужни възпитатели (винаги има кой да ги „възпита“), нужни са им примери и герои. Сигурен съм, че можете много повече, отколкото някаква си измислена от поредния минисър „система“ позволява. Днес човек няма ограничения. Което изисква и друго образование. Бъдете част от началото му… И не подценявайте интернет и силата на блоговете. Извинете ме за „съветите“. Давам ги в знак на съпричастност! Поздравления за интересния блог!

Коментари са забранени.