Изгубените символи на гордостта


Много ми се иска да се гордея с Ловеч. И се опитвам. Чак ме заболя самочувствието от непрестанните усилия. За съжаление трябва да призная, че все по-трудно намирам основание. Като малък ме учиха да се гордея с Кърпачев, Първият български космонавт и революционната столица на Левски. Пораснах и разбрах, че поетът-революционер и родният космически пионер са чисто и просто политически култове, а не основание за гражданска гордост. Гордостта от Левски ми я отнеха местните управници, които с времето потопиха в делничност всички събития, свързани с  великия българин. Пък и не съм сигурен, че Левски би  изпитал гордост от своята столица, ако бе в състояние да види нейното сиво настояще.

Не, че Ловеч бе много по-познат и ярък  в миналото.  През студентските си години се преуморявах да обяснявам къде, всъщност, е Ловеч  и с какво е забележителен. Тогава, все пак, успявах да грабна приятелската аудитория с разказите за старата Вароша и нейния уникален Покрит мост или за крепостните руини, съхранили спомена за историческия Ловешки мир. Времето и местната политика ми отнеха изконната гордост от  тези исторически символи. Днес автентичната Вароша е драстично променена от комерсиални вкусове, а Ловешката крепост е еклектична безвкусица от исторически останки и парвенюшки интериор.  Все в онези години съм търсил устоите на гордостта и в местния зоопарк, един от най-богатите и красиви в България. С годините, едновременно със залиняването на парка „Стратеш” и зоологическата градина, залиня и моята гордост.

Сешам се как се пъчех с икономическата значимост на Ловеч – национален център на автомобилостроенето, кожарската промишленост, електротехниката, производител на уникални млечни продукти. Плеяда управници с техните икономически концепции за Ловеч ми отнеха и тези частици самочувствие.

Съдбата ме изпрати на учителското поприще,  за радост в най-качественото местно училище – Езиковата гимназия. Ще си призная – за няколко години имах истинска причина да се гордея. Това училище с неговите изключителни ученици  ми даде неподправена гордост. Уви, през последните години  загубих и тази радост. Как да посоча с пръст  нашите талантливи момичета и момчета ,когато унизително просещата българска университетска общност позволи до тях,  на студентските банки,  да седнат  преписвачите от матурите, децата с измислените дипломи от малките градчета или тройкаджиите от приемните изпити?

Една неочаквана искрици пламна през пролетта на 2006 година. Първи ловешки „Рок фест”. Истински екзстаз изпълни моята рокаджийска душа, получила уникален шанс да се слее на живо с „Uriah heep”, “Nazareth”, “Smockie”. Не крия, истински се надувах пред моите приятели, живеещи в други български градове. Тази гордост оцеля цели четири години. Независисимо, че фестивалът еволюира през „мюзик” до „парти.”. Ловеч бе музикална столица и място за поклоннически посещения на много фенове. И докато се чудехме как тази невероятна благодат  обсипа  Ловеч, приказката свърши. Щедрият спонсор временно оттегли благословията, а местният градоначалник остана гол т.е. без рокерските си доспехи. И моята  сладка гордост замина я на „Калиакра рок фекг”, я на „The spirit of  Burgas”.

Остана ми само „Литекс”! Той ми бе последната надежда за местно самочувствие.  До онзи тъжен четвъртък в края на август. А как само започна лятото. Трета шампионска титла! Еуфория! Невиждан в България стадион, достоен за полуфинал на Шампионската лига! Ловеч не слизаше от медиите и пълнеше сърцето ми с удоволствие , а главата ми с футболни мечти. Казват изтрезняването идвало с тежък махмурлук. При мен дойде с усещането за огромна празнина. В петък, след тъжния четвъртък, от вярата „Литекс” не остана нищо. Как да се гордея, когато моя „Литекс” бе  газен, като с валяк, от словашки, унгарски , беларуски отбори? Как да се гордея , когато моят тим продължава да бъде отбор за местна консумация, бленуващ своя европробив и признание? Откъде да намеря самочувствие, когато българският шампион ще гледа по-телевизията мачовете от Лига Европа, където ще гастролират  смазаните през миналата година „Левски” и  ЦСКА?  Вместо гордост изпитвам срам от бездушието и безразличието, с което футболистите на българския шампион защитаваха честта на Ловеч и България!

 Но дали футболистите не черпят инертност от гаснещия обществен дух в нашия град. Защото няма как да не признаем, че апатията и индеферентността са обичайни състояния на  нашия граждански дух.  Доказва го безразличието, с което и досега посрещаме методичното унищожаване на всички символи на Ловеч, изконните източници на гордост в нашия все по-малък и все по-скучен град. Заради провинциалното мислене, някой  журналисти, определят Ловеч като град  на неосъществимите мечти. Не знам дали са прави. Или поне не ми се иска да са прави. Защото, все още, наиивно искам да мечтая и да се гордея в Ловеч!

 

Advertisements

About ivo rainov

teacher
Публикувано на Ловеч, политика. Запазване в отметки на връзката.

5 Responses to Изгубените символи на гордостта

  1. Fantom каза:

    Грешиш, ама много грешиш! Не съм от Ловеч, но с много от написаното бъркаш. Даже ми звичиш доста политически 🙂 превид уж „страничното“ ти мнение.

    Жив и здрав!

  2. ivo rainov каза:

    Ами няма как да не звуча политически – всичко, което се случва в живота ни е резултат от някаква политика – образователна, икономическа, културна и т.н. Всеки има право на мнение. Аз написах моето, ти не се съгласи. Но не прочетох твоето. Не разбирам за какво странично мнение става дума. Аз стоя зад статията с личното си име, личната си позиция :). А, че и двамата сме от Ловеч нямам съмнение 🙂 И ти жив и здрав!

  3. sickdreamer каза:

    Сигурно ви е тъжно наистина :/ На мен понякога ми е мъчно (носталгично) за Ловеч, но не мисля, че бих имал какво да правя там за повече 2-3 седмици… има и друг фактор, че Ловеч се обезлюдява в сянката на търсещите все повече неща млади хора, които са привлечени от по-големите градове – не само заради ВУЗовете. Как виждате бъдещето на Ловеч след 20-30 години?

  4. theliteratureblog каза:

    Насила няма гордост. А и мисля, този патос е доста далеч от учениците. Бях много малка, когато някой в училище ме караше да ходя по стъпките на Митко Палаузов и трябваше да се гордея с него. Сякаш днес се залага на фактите, обективността и пропорциите. Останалато е носталгия – лошо няма!

  5. Пърликов каза:

    Наскоро един ловчалия ме спря и започна: „Защо сме такива хора? То, което нямаме, нямаме, но и с това, което имаме не можем да се гордеем!“ Питам го какво има пред вид. „Ами, нали знаеш, че цар Иван Александър е бил ловчалия. Царувал е 40 години. Много успешен цар и просветител. Лондонското Евангелие е негово. А да си видял улица кръстена на него съответстваща на ранга му или негова статуя? Поне Моста за никъде могат да кръстят на него. Ех, ако бяхме гърци или македонци!…“ – вайка се той и подминава, а аз продължавам да стоя замислен на улицата осъзнавайки, че въобще не съм се сещал за това и вътрешно казвам: „Благодаря, друже, че ме просвети!“

Коментари са забранени.