Пак за наредбата, която почти заличи двойките в училище

downloadВсеки, който практикува тази клета учителска професия е наясно с всеобхватността на Наредбата за приобщаващо образование.  Същински катехизис, поставил си амбициозната задача да напътства почти всяка дейност на учителя. Да, няма съмнение, че в центъра е ученикът с неговите потребности от подкрепа. На бързите подкрепа за развитие. На изоставащите за настигане. На специалните за приобщаване. На проблемните за осъзнаване. От една страна всичко това е чудесно, от друга оставя усещане за наказание. Ако не за друго, то поне заради допълнителната работа, която учителите са длъжни да полагат. И така този документ, който всъщност трябва да набави грижа за всяко дете започна да култивира предпазливост у преподавателите. А тя е особено видна при писането на слаби оценки. Ако наредбата казва, че преподавателят трябва да сигнализира за две поредни слаби оценки, той последният се старае да ги разрежда с някоя тройка. За да не си уплътнява свободното от занимания време с екипни срещи. Ако документът изисква в случай на срочна двойка да се осигурят до десет допълнителни занимания, учителят си спестява товара, оформяйки незаслужена тройка. Преди време, зачетен в текстовете на наредбата предположих, и написах в статия, че изискванията за допълнителна работа ще се окажат истинско лекарство за слабите оценки в българското училище. Сетнешната развръзка показва, че съм бил прав. Проблемът е, че след въвеждането на наредбата не намаляват слабите или незаинтересовани ученици, а ищахът те да бъдат оценяване справедливо. Твърде лош тренд, който само прикрива истината за резултатите в училище. Зачестилата практика за превръщането на срочните или годишни двойки в тройки е изначално грешна, защото подпомага разрастването на три тежки училищни проблема. На първо място допълнително снижава мотивацията за учене. На второ място саботира изграждането на обективна самооценка. На трето място се явява съучастие в пропускането на ученици без елементарни знания, умения и навици в следващ клас.

На фона на този картина аз си позволих  да оставя срочна двойка на ученик. С ясното съзнание, че ще ми се наложи да работя допълнително. Естествено, че се натоварвам, но съм убеден, че учениците трябва да научат още докато са по-малки, че мързелът и липсата на елементарни знания се наказват справедливо. Има един задължителен минимум, който всеки трябва да овладее за да върви нагоре по стълбата на училищната стълба. Затова не споделям аргументите на тези, които предпочитат да омесят тройка от  цял ред слаби оценки. Макар да ги разбирам.

От друга страна виждам, че наредбата разглежда картината от един единствен ракурс. Следва логиката, че всички ученици със слаби оценки са непременно изоставащи. Изпуска факта, че в българското училище бързо нараства броя на децата, които имат възможности, но нямат никаква мотивация да учат. Ученици, които са получили достатъчно шансове за да покажат напредък, но не са се възползвали. На човек, пропуснал да оползотвори десетки занятия едва ли са нужни нови часове, а причини да се мотивира.

Да си призная протестното писане на тройки много ми напомня движението на лудитите, които чупели машините, улесняващи тяхната дейност. По подобен начин оценката е инструментът, с който учителят възпитава и превъзпитава.  В края на краищата пътят към ада е застлан с добри намерения. Със сигурност намеренията на наредбата са добри – да не загуби по пътя нито едно дете. Но и пътят, по който се трупат учителските ангажименти със сигурност превръща в ад тяхното ежедневие. Още едно доказателство, че продължаваме да лекуваме симптомите, а не причините. И ако аз и мнозинството мои колеги изглеждаме като уморени от рутина мрънкалници, нека чуем младите. Неотдавна прочетох във форум чистосърдечния вопъл на младо момиче, току прохождащо в професията. Беше открило строгите изисквания на наредбата и недоумяващо, защо я тласкат към незаслужени оценки и съучастие във влошаване на качеството в образованието. Бяха я затрупали с отговори, но със сигурност нито един от тях не беше писан от адресата на възмущението. Та тези млади хора, на които поверяваме реформиращата се система трябва да бъдат чути. Те трябва да бъдат убедени, но това няма да стане с кабинетни постулати. Нужна е и щипка разум, дочут в живото училище.

Реклами