Не грижата за личното, а за общото благо прави градовете велики. Макиавели
Чувствали ли сте се истински виновни? Сигурен съм, че много от вас ще отговорят утвърдително преди да са прочели следващото изречение. Чувствали ли сте се истински виновни за идиотиите, които се случват в тази държава или в нашия град?
Простете ми, че ви вменявам вина. Не знам дали го съзнавате, но в тази държава и този град всичко се върши от ваше име. От ваше име харчат пари, приемат лобистки наредби и закони, подаряват обществено имущество на избрани приятели, търгуват мазни обществени поръчки. От ваше име дори кастрират уличните кучета и пръскат градинките за бълхи. Знам, че не са ви питали, но винаги се оправдават с вашия интерес и вашето бъдеще.Защото знаят, че няма да им потърсите сметка. После разбирате, че чертаят чуждо бъдеще (например тяхното лично) и сбъдват чужди мечти (да речем на свои роднини и приятелчета). Само че мили приятели, вие кога заявихте мечтите си и показахте вашата представа за бъдеще. Ето в това е вината ни – не умеем (или не искаме) да задаваме очаквания, с които да товарим властта.
Добре известно е, че когато общността не се възползва адекватно от предоставените и права, властта се чувства изкушена да и ги отнеме. Такава власт бързо се разболява от „безсмъртие” и подменя публичното служене със самодържие (в смисъл на власт единствено способна да определя посоката и темпото на развитие).
Хайде да се вгледаме в конкретни примери. Масово не харесваме съвременното състояние на Ловеч. Сочим с пръст срива в качеството на образованието, незадоволителното състояние на здравеопазването, обезлюдяването на общината, шокиращото застаряване на местната популация, боксуващата икономика, липсата на развитие в туристическия сектор, неадекватното и неефективно използване на евросредствата. Само, че щеше ли да се случи всичко това, ако бяхме активни, инициативни и решителни граждани? В своята книга „Гражданската култура” Габриел Алмонд определя безразличният и пасивен гражданин, като признак на слабата демокрация. В нашия случай – слабата общност.
Когато властта се упражнява от декаденти, времето ражда десиденти. Хора, които на пръв поглед, си присвояват правото да говорят от името на гражданите. Заплаха за всяко статукво, защото детонират застоя. Най-малкото, защото споделят мечтите на обикновения гражданин и си представят бъдещото различно от оядената власт. Знам, че има десетки подобни честни, способни и социално отдадени хора в нашата Ловешка общност. След години безпътица в развитието на града, дойде време за тяхната дума. Нали помните крилатата мисъл на Остап Бендер: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. Та хайде, преди окончателно да се удавим, да се хванем за спасителния пояс на гражданското общество. Още сега, след октомври можем да потънем окончателно.
Преди време всички се дивяхме, как Чехия, за толкова кратко демократично развитие, постигна забележителен напредък. Тогава архитектът на просперитета, Вацлав Клаус, представи простичка формула – успехът зависи от визията, стратегията и смелостта. Визия, за да знаеш, къде искаш да отидеш, стратегия, за да знаеш как да стигнеш и смелостта, за да започнеш.
Да сте чули четири месеца преди есенните избори някой да говори за визия? Да сте чули какви цели си поставяме за следващите четири или дест години? Да сте разбрали как си представят бъдещето на града ни новите герои за славата? Същите герои, които през есента ще изскачат от всяка партийна листа, широко усмихнати и неискрено загрижени за вашето добруване. Бъдете сигурни, че ако ги беше, поне мъничко, еня за нашето битие, вече щяхте да сте чули зрънца философия за посоката , в която искат да преместят живота ни. Политическото мълчание (или импотентност) е диагноза и шанс за гражданската общност. Хайде този път да зададем параметрите, да начертаем хоризонта към който ще пуснем да бягат политиците. Нека поставим нашите конкретни, общностни и граждански изисквания – къде искаме да стигне Ловеч след четири години, какви публични услуги желаем, какви благоустройствени промени очакваме, какъв тип образование искаме, да вдигнем летвата в претенциите за нивото на здравеопазването, да очертаем икономическите сектори, в които искаме напредък, за какви дейности искаме да печелим и харчим общински и европейски пари. Вече чувам обвинението на политическите субекти, че гражданите нямат нужната подготовка и експетиза. Не ме разсмивайте, сред хилядите ловчалии има изобилие от експертиза във всяка от социално-икономическите области. Открай време ценностите се създават от гражданската общност, докато властта произвежда единствено шум и самохвалство. А както казва Ницше „ Не около съдателите на шум, а около съдателите на ценности се върти светът”.
Убеден съм, че е дошло време гражданите да определят правилата и политиката на развитие. Надявам се този път да можем да презентираме обща гражданска визия за бъдещето на града и общината. Разбира се ще делегираме нейното изпълнение на този, който спечели най-много доверие в предстоящото преборване за симпатиите на простосмъртния електорат. Но този път със съответните форми на граждански контрол, регламентиращи участието на гражданите в местния общински съвет, възможностите за гражданска инициатива и системния обществен мониторинг на общинското управление. Не можеш да реализираш каквато и да е визия без ясна стратегия как да го постигнеш!
Много се надявам този път идеята за гражданското участие да сработи, но имам едничък страх – ще ни стигне ли смелост. Смелост да заявим приоритетите, да предявим претенции и да вменим задължения на онези, дето искат да управляват от наше име. Най-вече да излезем от хралупите, в които тихо шушукаме или гневно недовостваме. Да се покажем на светло и да заявим, че ние сме общността, с чиито мечти и бъдеще някой спекулира нагло. Нали знаете, за да полетим трябва да преодолеем тежестта на притеглянето. В противен случй ще останем приковани към страховете си, по-често на колене и принудени да пълзим.
Бъдете сигурни – сега е моментът да нарисуваме своето бъдеще и да накараме политиците да ни следват. Иначе ни очаква съдбата на дзен монаха от разказа на Хорхе Букай. Двама монаси (млад и стар) пътували през гората и на брега на река видели плачеща жена. Тя ги помоли да я пренесат през буйната река, за да стигне до дома си и да помогне на умиращата си майка. Младият монах отказал, защото религията забранява да докосва жена. Стария, обаче, пренесал жената на отсрещния бряг. По-късно младият монах попитал възрастния спътник, защо е нарушил обета и е пренесъл жената през реката. Тогава старикът отговорил мъдро „ Да, аз я пренесох през реката, но ти защо я носиш още на гърба си?”
Надявам се, че през следващите четири години няма да носим бремето на вината за упадъка на Ловеч, само защото ни е било страх да заявим своята гражданска воля!
